"Колко е тъжно, че не познаваме мъртвите, защото скоро и ние ще отидем при тях", пише Уилям Сароян в „Некролози". Големият писател умира скоро след излизането на последната му книга. Остава поуката за можещия да чете.
Казвам на Кеворкян по телефона, че съм се сетил за Сароян и неговите некролози, докато четях „Кеворк проговаря" 2, тайните дневници. Сигурен съм, че между текстовете на двете книги, писани с разлика от 30 години има много общи неща. Не, не е това, че и двамата автори са арменци - друго е. Сароян съжалява, че не познаваме мъртвите. От Кеворкян научих, че не познаваме и живите. Не че не съм го подозирал, но доказателствата в „тайните дневници" са направо обекуражаващи. Уж съм съвременник на нещата описани от водещия на „Всяка неделя", познавам част от героите му, но не се бях замислял как изглежда всичко това през окуляра на всекидневните бележки, които автора си е водил години наред. На пръв поглед сякаш автора е "нахвърлял" парчета от всекидневието, които читателят да сглоби. На моменти написаното звучи грапаво, веднага след това преминава в пианисимо. Трябва да си готов за изненади. Един сравни книгата на Кеворкян с оръжие за масово поразяване. Хайде бе, помислих си. След първите страници вече бях съгласен с него. Дори съм сигурен, че на някои от героите и противогаз няма да им помогне...
Още началото предвещава буря: „Два дни след премиерата на "Кеворк проговаря" С.Ш. сяда за малко на масата ми във виенската сладкарница.
Занесла книгата на важния държавен мъж. Не я питам защо, но е странно.
Останала с усещането, че той вече я е чел.
„Защо не се сдобрите?" - го попитала по някое време.
„Че кой те е карал да го правиш?" - срязвам я аз.
„Беше моя инициатива" - отвръща С.
„Той избра другия лагер" - казал важният държавен мъж.
„Как така?" - недоумявам, но не влизам в подробности.
Лагери?
По-късно вечерта, в разговор с приятели, мога по-ясно да
формулирам гнева си. Този човек си служи с понятия от други времена. Това
лагерно мислене наистина е необичайно. Той сякаш всъщност е останал в Белене. А най-голямо неудобство винаги ми е създавало тъкмо
нежеланието да бъда в нечий лагер. Между другото, заглавието на дневниците ми е „Ничий". Няма да ти простят, че си ничий..."
***
К. Идва да се съветва за някакъв шантав телевизионен проект, и ме пита дали не е постъпил глупаво.
„Виж сега, какво е глупост, какво е да не си с целия си - казвам. - По правило публикуват дневници, поне 20-30 години след смъртта на авторите им. А пък аз го правя сега, ето това е истинска лудост. Ще бъде голям късмет, един ако остане доволен от прочетеното..."
Обаче, от друга страна, това не означава ли, че съм не напълно мъртъв?"
Все едно си отворил прозореца, когато навън започва буря.
Кеворкян - Сароян. България - САЩ. Сливен - Фресно, Калифорния... Не, не се изхвърлям, защото става дума за живите и мъртвите, за живите, които са мъртви и за мъртвите, които помним и живеят с нас. Все неща, които се случват на всички ни, а някои успяват и да ги опишат. Тази връзка открих и ми се струва достоверна. Иначе Кеворкян не ми е плащал за сравнението. Но призна, че „Некролози" му е от любимите книги. Предполагах, че е така...
„В борбата с човешката личност обществото обикновено използва три оръжия: законът, общественото мнение и съвестта. Общественото мнение можеш да го надхитриш (именно с хитрост слабият може да победи силния, ненапразно хората считат: не те ли хванат - не си крадец), но съвестта е предателят в собствения стан. Тя се сражава в човешката душа на страната на обществото и принуждава личността да се възприема като жертва на олтара на противника. Защото вечните врагове - държавата и осъзналият се човек - никога не ще се помирят." Това твърди Съмърсет Моъм.
Сякаш по тази формула Кеворкян е разположил действащите лица в своите дневници. Те излизат на светло не с лицата и речника, с който сме свикнали да ги виждаме и чуваме. Кратките диалози, изречените фрази събират парчетата от техния неочакван, но доста автентичен образ. Николай Петев ми каза неотдавна, че не познава по-голям перфекционист от Кеворкян. „Като погледнеш почерка му, ще откриеш, че буквите са абсолютно еднакви и си знаят точно мястото. Не се съмнявай, че всяко изречение в книгата е автентично, макар някои да не ми харесват, защото съм се и шегувал, а сега някои могат да не разберат хумора..." Изглежда е така, защото си помислих по едно време, докато бях още на 30-а стр., че доста хора биха се нацупили на Кеворкян, някои дори биха го дали на съд, защото са свикнали да се оглеждат в собственото си огледало. Онова, което винаги е готово да услужи, попиташ ли го „Огледалце, огледалце, кой е най хубав на света?" Или „кой е най-умен..." Само че няма да го направят. Защото знаят, че арменецът си е записвал добросъвестно каквото е видял, чул и преживял.
Още преди няколко години когато излезе първата част, журналистът призна, че това е истинска лудост, но не се отказа да издаде и продължението. Роман за преживяното. Времето и персонажите уж са ни познати, но Кеворк ни разкрива неочаквани неща. И много важни. Дори за подготвения читател има изненади. Периодът е 2004-2008 г. с всичките му скривани и преиначавани бивалици и небивалици. Като в пиеса на Сартр отделни парчета се събират за изграждане на всеки образ и явление. Разбираш как се произвежда генерален директор на БНТ. Без най-големите хора в държавата това е невъзможно. Да се чудиш защо се правят конкурси... Разкрите и механизмът на подкупа. Нещо повече - на най-големия подкуп в новата българска история, сътворен в полето на медиите и премълчан точно от тях. Вероятно от страх, допуска авторът. СТРАХ, разбира се. Зад всичко са големите политически фигури, които се правят, че нищо не виждат и нищо не разбират. Наужким, де. Но пък така изграждат истинския си образ, не този лъснатия от ваксаджийските издания. Всички те обаче все още са нащрек, тъй като Кеворкян споделя, че доста неща все още са неизречени, защото "всичко все още не може да се каже". Мисля, че това е авторовото обещание, да очакваме скоро и трета част. Няма как да не стане, защото завесата е почнала да се вдига, не ми се вярва легендарният водещ на „Всяка неделя" да спре дотук. Просто няма начин, помнете ми думата. Затова няма какво да се пита дали е луд. Луд е разбира се! Кой изговаря на глас неща, които другите и като ги шепнат на ухо, пак им треперят краката.
Можеше да кажа, че е
смел, но това е ретро понятието за луд... Веижте само кои са героите от
книгата: Ж. Желев, Л. Левчев, Л. Коларов, Н.Петев, П.Писарев, Калоянчев, Б.
Бонев, Р.Ралин („Няма да се предаваш - те да се предават,
няма да се разболяваш - те да се разболяват, няма да си подаваш оставката - те
да си я подават" - така ми говореше Радой през 81-а, недалеч от СБП, за това се
сещам веднага.), Б.Димовски, И.Славков, И.Гранитски, Х.
Бисеров, Д. Иванов, Т. Тошев, В.Сидеров, В.Гочева, П.Манджуков, Каката (Е.Етем), Р. Петков, А.Доган, П. Хюсеин, М.Севлиевски,
Е.Михайлова, Й.Цонев, К.Гоцев, Д.Цонев, Д.и С.Тадаръкови, В.Велева, М.Динев, Н.Михайлова,
П.Цонев, М.Карбовски, С.Трифонов, Н.Василев, К.Каракачанов, П.Стоянов,
Г.Ганчев, В.Рашидов, А.Чирков, посланик Байърли, Д.Бонева, Л.Стефанова,
В.Вълков, Л.Дилов, Р.Овчаров, Б.Борисов, С.Дорич, М.Вълчев, С.Сакскобургготски,
Г.Атанасов, Т.Живков, М.Герджиков, С.Русев, К.Киров, Г.Коритаров, В.Запрянов,
Д.Шумналиев, Ст. Ганев (Роджър), С.Паси и мн. др.
Със специалното участие на Г.Първанов, Кр.Гергов (Били), Н.Филчев... За Джени, мама и татко няма да говоря, не е моя работа... „Седя до мама, която е в кома. Чуват ли в това състояние хората?
Казвам й, че е била най-добрата майка и че ще отиде на най-доброто място.
Никаква реакция.
Най-доброто място? Как да реагира човек на подобни глупости.
Джени влиза и високо казва, почти извиква: „Мама, обичаме те, да знаеш, всички те обичаме!"
Едва тогава мама издава някакви звуци, един протяжен стон."
Пак стигам до Сароян. Кеворкян се е познавал с него, задавал е въпроси на големия писател и той е отговарял във „Всяка неделя". Разговорът за живите и мъртвите е дълъг, няма край... Дневниците са само част от този разговор. Важна част...
Огнян Стефанов
