Frognews.bg публикува без никакви съкращения или редакторска намеса доклад на "Репортери без граници". Откровенията от август 2008 г. разкриха факта, че Държавната агенция за национална сигурност - ДАНС подслушва телефоните на журналисти и извадиха наяве факта, че тези нови технически средства са дело на политици, свързани с организираната престъпност, пише в доклада на авторитетната
Оставка или съпротива, така е първото заглавие на доклада:
Колебанията се отразяват върху средствата за масова информация- обобщава подзаглавието на документа:
В най-новия списък на свободата на словото, издаден от организацията “Репортери без Граници” България се класира на 59 - то място измежду 173 държави. Това е последното място сред страните от Европейския Съюз, към който държавата се присъедини през януари 2007 г. Свободата на словото е значително накърнена през последните две години. Показният разстрел на журналиста и автор Георги Стоев в центъра на София през април 2008 г., както и зверското насилие спрямо Огнян Стефанов, гл. редактор на уеб сайта Frog News, извършено от изверги, използващи чукове през септември ни връщат обратно към мракобесието от 1990 - 95 години, когато наказателните бригади на мутрите дадоха на журналистите да разберат, че нямат право да атакуват основите на една система, която е сплав между организираната престъпност и пазарната икономика.
Откровенията от август 2008 г. разкриха факта, че Държавната агенция за национална сигурност - ДАНС - подслушва телефоните на журналисти и извадиха наяве факта, че тези нови технически средства са дело на политици, свързани с организираната престъпност. Тези средства заместиха бруталната сила на мутрите с по-дискретни форми на корупция и манипулация на средствата за масова информация.
По-конкретно казано, такива теми са табу, когато става въпрос за самата страна, но политическите и бизнес – афери не се прикриват толкова лесно. Журналистите все още се съпротивляват срещу натиска да се самоцензурират в столицата на държавата, но в провинцията те са пред пълна капитулация.
Това бе и причината за посещението на представители на “Репортери без граници” в България. Те искаха да се срещнат с тези, които не са се отказали от опитите си да превърнат България в страна, в която се спазват демократичните стандарти и където желанието на хората е да бъдат свободни.
БЪЛГАРСКАТА ЖУРНАЛИСТИКА – НЕДОСТАТЪЦИ И ИДИОСЕНКРАЦИЯ
България възкръсна след повече от 4 десетилетия на централизиран контрол върху средствата за масова информация и цензура, след като съветският режим на Тодор Живков се срина през 1989 г. Двадесет години по-късно в страната съществуват многобройни национални и регионални издания. Най-популярните и широко разпространявани ежедневници са вестниците “Труд” и “24 часа”, а ежедневникът “Сега” добива все по-голяма значение, въпреки че все още се бори с конкуренцията на “Дневник” и седмичника “Капитал”.
Другите нови вестници и таблоиди копират примера на немските и британските издания. “Експрес”, “Монитор” и “Политика” са измежду най-четените. В София вече се разпространяват безплатни издания като “19 минути” и “За града”. Национална телевизия на България е “Канал 1”. Тя не се радва на голям брой зрители, в същото време не й достигат технически ресурси, което я прави неконкурентноспособна спрямо комерсиалните телевизионни канали – Нова телевизия, собственост на Modern Times Group (MTG) и BTV (собственост на News International на Рупърт Мърдок). Друг нов канал - Replay TV (RE:TV) е собственост на Economedi group, той е в ефир от края на 2008 г. Зад тази относително конвенционална фасада, българските средства за масова информация са подложени на непрекъснат тормоз. Влиянието на успоредната икономика, организираната престъпност и много корумпираната политическа класа гарантират липсата на професионализъм.
Влиянието на политиката и сивата икономика
Разпадът на съветската система не доведе до разскъсване на кръговете, образувани от нея. Отварянето на архивите от комунистическата епоха бе одобрено през 2006 г. с цел да се улесни приемането на България в Европейския съюз. Това обаче разкри факта, че политическата класа на България до голяма степен е сформирана от бивши активисти и наследници на режима на Живков.
Връзките между политиците и средствата за масова информация все още са белязани от това наследство. В по-голямата си част политиците продължават да смятат, че средствата за масова информация следва да спазват една политика на тайнственост и тишина. По този начин пресата продължава да бъде слуга на държавата и националната “идентичност”. Когато е в услуга на критика срещу опонент, дадено журналистическо разследване се превъзнася, но същото се превръща в своето отрицание, когато засяга нечий политически интерес или лагер.
Въпреки че някои все още разчитат на услугите на държавата, тя е слаба. Тя постепенно отстъпи пред посреднически организации, които използват позициите и мрежите си, за да отклонят обществени фондове и да осигурят собствените си печалби. България се превърна от страна с непоклатим комунистически режим в нещо, наподобяващо модерен феодализъм, а актьорите си останаха същите. Още в началото на 90-те години бившата олигархия инвестира с широка ръка в приватизацията на българската икономика и пое контрола върху всички ключови сектори като енергетиката, строителството, управлението на природните ресурси, транспорта, телекомуникациите и недвижимите имоти.
Медиите не са изключение. През 1998 г. бе гласуван закон, който забранява всеки служител на бившата “Държавна сигурност” да заема управленски пост в която и да било медия, както и в контролните органи на средствата за масова информация или в новинарските агенции, например БТА. Действителността се оказва доста по-различна. Съвсем нормално е да видите, че същите тези офицери управляват средствата за масова информация. Това са бивши ръководни кадри от силовите министерства или разузнаването, които инвестират средствата, спечелени от контрабанда в новите си начинания. Мнозина от тях не крият своето минало, а по-скоро го превъзнасят като доказателство за патриотизъм.
Тези нови магнати виждат в медиите поредното средство за своето лично забогатяване. Медиите им осигуряват тези възможности – слава и власт. Новите собственици на средства за масова информация сега са част от кръга на привилегировани, които се замерят с кал в медийни кампании. Все по-голяма сила набира една форма на изнудване, използвана от националните ежедневници – публикуват се ласкателни статии. Тук са и рекламните брошури, и безплатните притурки, които са неразделна част от масовите издания. Това донякъде обяснява как определени видни личности или компании биват едновременно възхвалявани и обругавани в една и съща седмица и в едно и също издание.
Някои вестници използват заплахата за нова публикация като вид изнудване, така че “лъвовете на деня” да закупят рекламно пространство на заглавната страница, за да избегнат риска да бъдат обругани в някоя нова статия. Тази практика е особено популярна преди избори.
ДАНС обърква операция “Галерия”
Скандалът, в чийто епицентър се намира Държавната Агенция за Национална Сигурност (ДАНС) от Септември 2008 г., е класически пример за въздействието на политиката и организираната престъпност върху свободата на словото в България. ДАНС е създадена през януари 2008 г. с цел да противодейства на корупцията и организираната престъпност. Европа с гордост прие това като едно от малкото конкретни действия на българското правителство в правилната посока. За това пък скандала, в който се замеси агенцията напълно я дискредитира. ДАНС е директно подчинена на премиера Сергей Станишев, а директорът и зам.-директорът са Петко Сертов и Иван Драшков. През Август 2008 г. агенцията започна мащабно разследване, за да открие откъде изтича информация, най-вече към европейските власти. От ДАНС също искаха да идентифицират личностите зад сайта Опасните (https://opasnite.net63.net), където бяха публикувани документи с класифицирана информация, в някои случаи отнасяща се за важни политици и служители на ДАНС. На Септември 5, 2008 г. ДАНС арестуваха Йорго Пецас, младия администратор на сайта Фрог Нюз (Frognews.bg) по подозрения, че е качвал документи на Опасните. Той бе освободен след 7-часов разпит и отказа да коментира случая. Сайтът Опасните бе спрян на деня на ареста, но Асоциация на свободното слово “Анна Политковская” и блогери го реактивираха на нов адрес (www.opasnite.eu), използвайки няколко блога от България, където бе съхранена информацията. Но скандалът не се изчерпва с Опасните. Парламентарната комисия по вътрешна сигурност и обществен ред разследва дейността на ДАНС и откри, че агенти са подслушвали телефоните на голям брой народни представители и журналисти в рамките на операция “Галерия”, започната през Август 2008 г. по нареждане на Сертов. Информацията е потвърдена от негови подчинени в доклади, публикувани на сайта на в. Дневник (https://www.dnevnik.bg/show/?storyid=559302) и във в. Труд. Източници твърдят, че правителството е наредило на ДАНС да започне “най-мащабното възможно разследване” поради притеснения, че все повече информация изтича към ОЛАФ. Скандалът с ДАНС повдига много въпроси. С каква цел ДАНС подслушва телефоните на журналистите – за да открие откъде изтича информацията ли? Ако е така, дали те искат да накарат тези “източници” да мълчат? Могат ли да се подслушват телефони без шефовете на ДАНС да знаят за това? Ако да, как е могло това толкова лесно да се скрие от тях? Най-вече, защо се интересува ДАНС от Опасните щом информацията, публикувана там е “невярна и безинтересна”? Медийният пазар в София е във възход, но като цяло журналистическия труд е зле платен, поради което някои журналисти са склонни да взимат “служебни подаръци”. Поръчковата журналистика не е правило, но не е и рядкост. Тази професия не е престижна – журналистите често се считат за глашатаи на икономическите интереси на техните работодатели, като повечето от тях са далеч от професионалисти. В някои университети има факултети по журналистика, но малко от действащите журналисти днес са ги завършили. Съюзът на българските журналисти е приел международно одобрен етичен кодекс, но той почти не се спазва, а повечето медии не гледат на Съюза като на авторитет. По официални данни Съюза има 4500 членове, които плащат членски внос, но ваканционните комплекси по Черноморието и в планинските курорти са основния източник на финансиране, което е практика още от соц-време. Съюзът издава седмичника Поглед, но това издание не е широко разпространето. Юрген Рот, немски журналист и автор на няколко книги за организираната престъпност, посвети книгата си Новите Български Демони на подземния свят и сивата икономика в България. Когато пристигна в София за представянето на книгата през ноември 2008 г., Рот бе посрещнат със заплахи от страна на народния представител от БСП Васил Антонов и бившия вътрешен министър Румен Петков. Изданието на 24 часа от Ноември 11 цитира думите на Петков за Рот, “Лъжецът, клеветникът, мошеникът, безгръбначното трябва да бъде удрян през устата и през пръстите и всички части на тялото.” По-изненадващото е, че най-острата критика дойде от страна на журналисти във водещи държавни медии. Кеворк Кеворкян, който пише за в. Труд, препоръча за Рот да “бъде намазан с катран, овалян с перушина и показан във факултета по журналистика". Георги Коритаров, (бивш) водещ на сутришно предаване по Нова ТВ, пренебрегна съдържанието на книгата и нареди на Рот да си разкрие източниците директно в ефир, като му припомни, че се намира в едно "сериозно студио, в сериозна телевизия, в една сериозна държава член на ЕС, а не в някаква загубена провинция на края на света.” За това той получи благодарност от Румен Петков, че е "защитил честта на държавата". Обстановката, в която работят медиите е слабо регламентирана от закона, което е традиция от соц-време. Съдебните власти са облагодетелствани от ендемичната корупция в системата и не питаят уважение към разследващите журналисти. Добрата новина е, че е постигнат забележителен напредък благодарение на Програма “Достъп до информация” (ПДИ). Тази фондация е създадена в София през Октомври 1996 г. и представлява коалиция от журналисти, адвокати, икономисти и социолози. Благодарение на техните усилия са приети няколко закона, гарантиращи достъп до обществена информация. Това е цяло чудо в страна като България, доминирана от корумпиран държавен апарат. Александър Кашъмов, директор на ПДИ, се гордее с постиженията на организацията си, но същевременно отчита, че обхвата на тези закони е ограничен. “Правитеството и държавните институции все още не приемат концепцията за прозрачност,” твърди той. “Съдилищата се съпротивляват на това, защото то би означавало революционна промяна на техните практики. В крайна сметка тези закони се прилагат само в София. Те не стигат до останалата част на страната, защото съдилищата там нямат автономност. Понякога се чудя защо медиите не проявяват интерес в тази насока – тези закони биха им позволили да стигат по-далеч в репортажите си. Успехите ни се дължат по-скоро на усилията на няколко личности, не на цялата гилдия, която би трябвало да ни дава опора.”
Две измерения на свободата на словото
Относителна свобода в София
Според доклада на Тренсперънси Интърнешънъл България е най-корумпираната страна в ЕС. Taзи тема не е табу за пресата. Мария Николаева, бивша журналистка в Политика и настояща в Експрес, е разследвала корупционни практики многократно. Това крие своите рискове. Тя е свикнала да получава заплахи по телефон и и-мейл. Преди няколко седмици е получила писмо от някой, излежаващ присъда в софийския затвор, който отправя недвусмислено предупреждение към нея да спре да се интересува от дейностите му. Нескопосано нарисуван меч говори ясно за намеренията му. Николаева бе шокирана от убийството на Георги Стоев, автор на няколко книги за българската мафия. Той е писал статии за в. Експрес и вестникът е публукувал откъси от книгите му. Стоев бе застрелян на април 7, 2008 г. в централна част на София. Той е бил член на престъпни групи, но е загърбил криминалното си минало и е започнал да описва преживяванията си, като понякога назовава лидери на групировки. Според Николаева неговото убийство е признак на ескалиращо насилие. “Неотдавна те отмъщаваха на журналистите, като ги заливаха с киселина,” каза тя пред Репортери без граници. “Сега направо ги убиват. Това все още не е практика и се надявам да не стане. Но признаците са недвусмислени.” В Интернет свободата на словото е гарантирана, но също така е лесно да се изпращат анонимни съобщения. Николаева редовно получава такива. “Независимо дали изпращат текст или някаква снимка, посланието е ясно – млъкни!” казва тя. Временно е спряла да работи по 15 статии, защото се притеснява от възмездие. “Работя по тях от време на време с надеждата, че някой ден ще ги публикувам. Дълбоко съжалявам, но съм безсилна. Наложила съм си самоцензура. Улавям се, че почти несъзнателно внимавам какво ще напиша.” Въпреки това тя изтъква, че не може да си представи да спре да върши това, което за нея е “много повече от работа.” В седмичника Капитал са по-самоуверени. Редакторът Станка Тошева е от старото поколение и с готовност признава, че е било невъзможно да упражняваш професията на журналист по времето на Живков. “От 1989-та насам винаги съм се чувствала свободна да пиша на каквито и да е теми,” уверява тя. “Вярно е, че имаше трудни моменти през 1995 г., когато заплашителните телефонни обаждания зачестиха. Бяха най-вече във връзка със статии за сивата икономика и скандални съдебни дела.” След като Капитал публикува разкрития за доказаните връзки между Румен Петков и лица от подземния свят Тошева бе привикана за разпит в полицията, но нищо по-сериозно. “Такава реакция е част от ежедневието ни и често показва, че сме били прави,” казва тя. Като цяло екипът на Капитал работи без ограничения. Той се състои изцяло от млади журналисти. Седмичникът се гордее с това. Росен Босев отговаря за ресор “Вътрешна политика” в Капитал. Според него няма тема, която не може да се засяга, с изключение на големите престъпни босове, които се занимават с трафик на наркотици и проституция. Капитал му дава свобода на действие и той се възползва от това. Босев има три мобилни телефона. “Не се чувствам застрашен, но не съм глупак,” казва той пред РБГ. “Подслушването на телефони пречи на работата ми. Покривам се, като си сменям номерата. Плюс това по този начин мога да работя с най-различни източници и да им предоставя различни канали на комуникация.” Той признава, че липсата на интерес у читателите към някои от неговите статии го кара да се чувства изтощен. “Учудващо, но хората са свикнали с корупция и политически скандали. Обикновено потвърждаваме неща, които те вече знаят, но понякога пускаме и нови неща. Те са много важни, но не винаги провокират вниманието на читателите защото те смятат (и понякога са прави), че няма да има последствия.” Редакцията на Капитал е близко до тази на в. Дневник, където работи Христо Христов. Христов е разкрил, че българския дисидент Георги Марков, работил за Дойче Веле, Би Би Си и Радио “Свободна Европа”, е бил убит от български разузнавач в Лондон на Септември 7, 1978 г., с отровна съчма изстреляна от чадър. Христов започна да работи по случая през 1999 г. и го описа в две книги
(https://hristo-hristov.com). Той вярва, че отварянето на архивите на бившето про-съветско правителство и достъпа до обществена и класифицирана информация трябва да станат приоритет на българските журналисти. “Не е въпросът да тръгнем на лов за вещици, а в това да осъзнаем, че сегашните лидери, министри, магистрати и бизнесмени имат минало, което може да повлияе – не винаги положително – върху важни решения в ключови за страната сектори,” казва той. “Вестниците наблягат върху сензации и скандали; не вникват в причините или противоречията в поведението на дадени хора. Анализите са рядко явление.” Христов провокира реакции от страна на властимащите, които разследва. “Не срещам вътрешен натиск в Дневник. Пиша каквото искам и както искам. Натискът идва отвън. Разбира се, предварително се информирам как хората, за които искам да пиша могат да реагират. Някои се ограничават със заплахи. Други стигат по-далеч. Три пъти ми разбиват апартамента от 1999 г. до 2001 г. И трите пъти бях в различни апартаменти. Последният път нахлуха с взлом три дни след излъчването на документален филм за Георги Марков по националната телевизия. Откраднаха ми компютъра, телефоните и друга техника.” Христов винаги пази резервни копия на материалите си на различни места, но обирите са му нанесли значителни финансови щети, които му налагат известни ограничения. Преди няколко месеца заплахите станаха по-конкретни. Съседите срещу него са посетени от неидентифицирани лица, които им казват да предадат на Христов, че ако не спре с телевизионните изяви ще взривят блока. “Редакторите на Дневник се притесниха и ми оказаха подкрепа. Искаха да напусна града за няколко дни. Покрих се и не писах цяла седмица. Но не мога да живея и да работя така. Рисковете са част от работата. Трябва да се свиква.” Христов е взел мерки. Сегашният му апартамент се намира над магазин, който работи 24 часа. Спрял си е домашния телефон, за да не му звънят “добронамерени” лица посред нощ. Предприел е и други мерки, които му гарантират известно спокойствие.
Дълбоката провинция
Докато журналистите в София могат да упражняват професията си относително свободно, за техните колеги в провинцията, където свободата на пресата не е особено популярна, ситуацията е далеч по-сложна. Има много местни вестници, но те са директно контролирани от влиятелни личности, които са в тесни връзки с местни чиновници. Градовете в провинцията обикновено се контролират от една партия или коалиция, която почти винаги е на власт. Да видиш кметове, местни политици, съдии, прокурори, полицейски началници и престъпни босове седнали на една маса в ресторант не е нещо необичайно. Никой от софийските ежедневници няма функционираща мрежа от местни кореспонденти, нито дори вестниците Капитал и Дневник и то не защото не искат да имат или заради финансови ограничения, а защото е много трудно, почти невъзможно да се намери местен кореспондент готов да се заеме със събитията, които нормално се отразяват в София. Методите за оказване на натиск върху местната преса са станали по-модерни. Глобите за журналистически престъпления са по-солени от тези за пране на пари. Местни съдии, свързани с влиятелни политици или бизнесмени, налагат на журналисти обвинени в клевета глоби от 4 до 6 хиляди евро. Лесно е да се досети човек, че подобна практика не окуражава местните журналисти, чийто заплати са между 300 и 400 евро, да водят разследвания. Както в много други страни, рекламите играят важна роля за финансирането на местната и регионална преса. Провинциален вестник може лесно да фалира, ако няколко компании решат, макар и временно, да оттеглят поръчките си за реклама. Ресурсите на местната мафия са разнообразни и влиянието на нейните структури е много голямо, така че е трудно да се разбере за кои събития е по добре да не се пише. Задача на правителството е да се бори с корупцията и да провежда реформите препоръчани от ЕС, но пресата би могла и трябва да играе ключова роля в този процес. Някои журналисти се опитват активно да играят такава роля и да разобличават грешките в системата и е много важно усилията им да бъдат подкрепени от европейските институции и медии, които не пишат достатъчно за България. Журналистиката като професия трябва да скъса със съществуващата система на прокровителство и да се бори с използването на медиите като инструмент за обслужване на бизнес интереси, защото това е абсолютно несъвместимо с мисията й да информира и отразява новини. Реформата на съдебната система, за която настояват представители на ЕС, трябва да обхване и закона за медиите. Протекцията и конфиденциалността на журналистическите източници и декриминализацията на нарушенията на печатните медии трябва да са приоритети на правителството. Трябва да има постоянен диалог по тези въпроси с участието на всички засегнати страни. Тези реформи трябва спешно да се извършат в провинцията, където няма място за отлагане. Свободата на използване на интернет трябва да се поддържа и гарантира. Затварянето на сайтове и тормоза на тези, които пишат в тях не са окуражителни знаци и не бива да се толерират в страна членка на ЕС. България тревожи европейските си партньори все повече и повече до такава степен, че някои от средствата по програмите на ЕС бяха блокирани или замразени. Българските политици трябва да се подготвят за европейските избори през юни, когато трябва публично и недвусмислено да се поемат ангажименти, че на пресата ще бъде позволено да работи в среда отговаряща на демократичните стандарти. Медийното отразяване на тези избори ще бъде тест за готовността да се поемат подобни ангажименти и да се извършат реформи.
В заключение, властите трябва да хвърлят светлина върху някои практики на ДАНС. Недопустимо е да се подслушват телефоните на журналисти, особено ако това се прави с цел да се “заглушат” източниците им на информация. България ще излезе от сегашната парадоксална ситуация, в която политическия и бизнес елит работят в защита на собствените си интереси, докато населението иска просто да скъса с миналото.
Очаквайте интервютата с трима български журналисти, които са присъединени към доклада на Международната организация "Репортери без граници" и са разпространени до всички медии, с които най- авторитетната журналистическа формация контактува по цял свят.
