НОВИНИ

Репортер на в. Таймс пише за нечовешките условия в домовете за деца с увреждания в България. Ето и покъртителния й разказ, публикуван в английския вестник.

Първото, с което се сблъсках бе миризмата – мръсни пеленки, немити бебета, гниеща плът. После усетих и тишината – злокобната тишина на деца, които никога няма да се радват на уют и утеха; ужасяващата тишина на гладни, пренебрегнати, необичани деца, чакащи смъртта. Посетих домове за деца на възраст до 3 години в България и се питам, “Каква е тази Европа, която осъжда невинни деца на такъв живот – живот лишен от всякаква надежда?” Едно от децата, които наблюдавах страдаше от хидроцефалия. Мозъкът му изтичаше от черепа. Момичето в съседното креватче беше толкова слабо, сякаш фигурата му бе изрязана от картон. На друго дете му бяха вързали краката с калъфка за възглавница. Имаше огромен израстък на единия крак. Децата в това отделение нямаха човешки контакт. Хранеха ги в легнало положение и им сменяха пеленките само ако имат чисти в наличност. Не чуват човешка реч, затова и не могат да говорят. Така живеят и така умират. За няколко месеца посетих осем такива институции в България и съм ужасена от пълната липса на човешко отношение. За тези деца детския свят не съществува. В западна Европа в такива домове пращат деца, които са били жертви на насилие. В други европейски страни, най-вече в бившите комунистически държави, там отиват изоставени деца и деца с увреждания. В източна Европа все още преобладава мнението, че е най-добре да отделят такива деца от семействата им и да ги изолират от обществото. Съответно все повече деца отиват в такива домове, като правителството принуждава родителите да се откажат от децата си веднага след раждането ако детето се роди с увреждане. България е на второ място в Европа по брой институционализирани деца (Русия е на първо). В друго такова “здравно” заведение ме разведе българската версия на Круела де Вил (злодейката от 101 Далматинци) – изрусена, с тънки токчета и прекалено много грим. Спираше пред всеки прозорец, гледаше в списъка и обясняваше, “Това е с церебрална парализа, това е с много тежко увреждане, това е със Синдрома на Даун, онова не знам какво му е...” Помолих я да вляза в една от стаите и повдигнах едно дете, което беше жив труп. Оказа се, че е сляпо. Нямаше никакви други увреждания, но за това пък умираше от глад и се търкаляше в креватчето, удряйки си главата. В друга болница говорих с директорката, която е педиатър, за дете със Синдрома на Даун. Тя обясни, “Детето има Даун и ще умре.” Казах й, че това не е така, такива деца могат да водят пълноценен живот. Тя се разгневи. “Да не би да сте лекар?” Не, отвърнах аз, но съм майка на дете с Даун. “Но все пак не сте лекар и не разбирате...тези деца са безполезни. Никога не е трябвало да се раждат.”  

В сътрудничество с Тръст “Изоставените деца на България” имаме за цел да повлияем на правителството, лекарите, акушерките и родителите, да сложим край на институционализацията и да осигурим по-човечни условия, като например жилища, където да живеят няколко деца. За разлика от Румъния, където бяха осъществени ключови реформи по отношение на социалните домове, българското правителство продължава да отрича, че има проблем. В комунистическите държави правителството е било гарант на моралните ценности и съответно е отнело отговорността на обществото за това. Идеите за благотворителност, социална отговорност, грижа за ближния са били изкоренени. Служителите в тези домове сякаш не отчитат, че има нещо, което ги свързва с тези деца, и това нещо се нарича хуманност. На такива места в Индия има доброволци, които хранят пациентите, грижат се за тях или просто говорят с тях. Има цел и надежда, дори в условия на пълна нищета. Стерилността и злокобната тишина в източноевропейските домове за деца са още по-шокиращи на този фон. Тези деца са грозната тайна на Европа, скрита от света. Необходима е координирана общоевропейска стратегия на правителствено ниво. Ако се въведе 10-годишна програма и се изпълнява съвестно много от тези позорни институции завинаги ще затворят врати.