Китай остави в миналото си своята спорна политика за едно дете, позволявайки на всички двойки в страната да имат по две деца. Решението беше оповестено в края на четиридневен конгрес на управляващата Китайска комунистическа партия през октомври.
Новата семейна политика на страната дава надежда на младите семейства, но има други, за които това носи само скръб. Китайският фотограф Ким Киунг-Хуун разказва за мъката на семейства, загубили единственото си дете, съобщи БТВ.
Зенг Куинг беше съсипана когато научи, че Китай са преосмислили политиката си за „едно семейство – едно дете” преди месец. Вече е прекалено късно да има второ дете. За нея е било чест да последва политиката на държавата, но сега смята, че това правило я е подвело.
Тя и съпругът й са едно от милионите почернените семейства в Китай, които са загубили детето си, позволено им от държавата.
Съпругът на Зенг, Фан Гуохи на 56 години, е молил правителство да разреши на „шиду” родителите, тези загубили единственото си дете, да осигури финансова и морална подкрепа. Синът им губи живота си при катастрофа през 2012 година. Смъртта му оставя двойката „емоционално разрушени”, казва Зенг.
„Семействата с едно дете ходят по много тънко въже”, смята Фан. „Когато загубят рожбата си, губят цялата си надежда”.
Синът на Цуи Уенлан е на 30 когато губи живота си от болест. Уенлан е била накарана да абортира второто си дете през 1985 година. Сега тя и съпругът й живеят сами в страна, в която децата гледат родителите си когато остареят.
„Ако тогава ни беше разрешено да имаме второ дете, сега нямаше да съм толкова самотна”, каза Цуи на 53 години, която живее в северния град Жангджайкоу.
Гао, съпругът на Цуи, каза, че правителството на Жангджайкоу дава на всяка двойка 680 йени компенсация. Сума, която е крайно недостатъчна.
Правителството на Китай, страна с население близо 1.4 млрд. души, смята, че благодарение на политиката за „едно дете” са избегнати 400 милиона раждания от 1980 година насам. По този начин са спасени малкото хранителнти запаси на страната.
Цуи разказа, че не е успяла да си направи операция след автомобилна катастрофа, защото не е имало нейно дете да се разпише, за да разреши операцията.
Историята на Цуи разкрива наказателния характер на политиката за семейно планиране на Китай отвъд по-добре познатите истории на принудителни аборти и стерилизация. Тя подчертава тежкото положение, в което се намират „шиду” семействата.
Хуанг Пейао губи сина си през 2011 година. Във фабриката, в която работи, инспекторите стриктно следяли дали жените забременяват. Тя прави аборт, след като забременява втори път.
След като губи сина си, тя осиновява малко момиченце, за да успее да се пребори с мъката и да намери нова надежда.
Пейао не получава финансова помощ като родител, който е загубил единственото си дете, защото е осиновила друго.
Сега е пенсионер и живее в дом за възрастни хора, където работи на непълен работен ден, за да може да издържа осиновеното си дете. Тя е отправяла много официални молби към правителството да й помогне финансово.
Синът на Сун Хианпинг и Ли Гуокан е роден през 1987 година и умира през 2013 в автомобилна катастрофа. Сун прави аборт, защото не може и да си помисли да наруши стриктните закони за семейно планиране.
След смъртта на сина й, здравето на Сун се влошава. Тя започва да страда от депресия, високо кръвно и диабет. Родителите живеят с нейната пенсия и месечната заплата на Ли. Парите са недостатъчни, за да покрият разходите за лечение и двамата разчитат на парите, които са отделили за сватбата на сина си.
Синът на Жианг Уеймао и Жанг Уинксиу е роден през 1984 година и умира от диабет през 2010 година. Те си спомнят пропагандния слоган от 1980 година: „Да имате само едно дете е хубаво, държавата ще се грижи за възрастните”.
И двамата работят във фабрика за стъкло и не смятат да имат второ дете, за да не изгубят работата си.
Жанг е направила аборт когато случайно забременява за втори път. Сега са пенсионери и живеят с родителите на Жанг в покрайнините на град Жангджайкоу.
Борбата на сина им с диабета оставя много финансове дългове на родителите след смъртта му. Сега те живеят само с пенсиите си, които не са достатъчни, за да покрият медицинските разходи на семейството.
Преосмислянето на политиката за едно дете няма нищо общо с тях и единствено задълбочава мъката на семейството и загубата на детето им.
