Съни се увлича по жанра на магическия реализъм. Харесва всичко, което е приказно, фантастично и е далеч от ежедневието. Вдъхновяват я Стивън Кинг, "Опит за летене", "Майстора и Маргарита".
Съни – така наричат Светлана Генчева повечето й познати. Така подписва и картините си – на латиница, защото така думата има някакъв смисъл. Това обаче не е артистичен псевдоним или приумица на съвременен младеж /Съни е само на 27/ - така я наричат родителите й от малка. Като студентка в Художествената академия участва всяка година в общи изложби, а първата й е още докато учи в Немската гимназия. Ползва всички изразни средства на изобразителното изкуство, но първата й самостоятелна изложба, която е в галерия-книжарница “София-прес” в столицата е живопис. За нея е подбрала 20 платна масло от трийсетината, които е нарисувала през последните две години специално за тази изложба.
За подготовката й казва: “Според мен, когато прави нещо, човек има усещане какво ще породят неговите действия. Има някакъв план. Когато преди две години и половина нарисувах “Опит за летене”, още тогава се опитвах да си представя какво би съдържала една моя самостоятелна изложба и още тогава започнах да следвам една идея, защото хаотично не може да се постигне нищо. Явно съм била доста целеустремена.” Обича да рисува от натура, обича и портрета, въпреки че според нея той е най-труден. Тя обаче не се плаши от трудностите и приема предизвикателствата, които изкуството поставя. “За всичко е виновен баща ми. Той, когато бях във втори клас, ми разказа “Живата факла” на Стивън Кинг. Ако ми беше разказал някоя детска книжка, сигурно нямаше да се заинтригувам, но там всичко беше толкова опасно, толкова фантастично, че реших, че Стивън Кинг ми е любимия писател и изчетох във втори клас всичко, което имаше преведено от него – ужаси някакви, но ми хареса, видях, че е по-различен и след това баща ми започна да ме напътства прочети това, прочети онова и дасега го питам.” – разказва Съни.
- Кои са любимите ти автори?
- Любимите ми автори са от жанра на магическия реализъм да го наречем така. Харесвам всичко, което е приказно, фантастично и е далеч от ежедневието. Много харесвам Миорад Павич, даже мога да кажа, че той ми е любимият автор – една от картините се казва “Последна любов в Цариград – името е заимствано от неговата книга. Има Рей Бредбъри с “Вино от глухарчета”, “Майсторът и Маргарита” на Булгаков – две картини се асоциират с тази книга – “Усмивката на Маргарита” и “Книгата”. Асоциациите са далечни – само някоя дума или образ напомня за връзката между картината и литературното произведение. Ето “Опит за летене” на Радичков – няма нищо общо с текста! Надграждам над текста някакви си мои идеи. При мен картината е винаги свързана с нещо друго, не е отникъде дошла, има някаква връзка.
- Но в никакъв случай не е илюстрация?
- Не, не е илюстрация, защото е прекалено далеч от сюжета. При мене първо идва идеята, усещането по-скоро, за една картина - като чувство, което е много силно и обикновено е хубаво, светло чувство. След това се оформя картина, след което вече започва да се оформя образ - образа на картината и аз започвам да работя. Съсредоточавам се изцяло върху нея и докато не я завърша, не мога да се спра. Искам да задържа усещането, да задържа чувството и впечатлението. Иначе ако я отложа, то ще отмине и ще се появи ново и няма да стане същата картина. Тези усещания идват след осмислянето на нещо. Докато четеш, изживяваш най-различни емоции и след това вече, тези емоции се успокояват и се появява едно единствено усещане за даденото произведение например, което всъщност е есенцията. Аз така съм нарекла изложбата “Същност”, “Еssence”, есенция, есенцията на нещо.
- Какво обединява картините в тази изложба?
- Те са рисувани специално за нея. Те са една селекция картини, ситуации и усещания, които наистина могат да изградят образ, макар и не много точно казано, на моята същност. Картината “Сърце” е основната, централната. В нея формата на сърцето, те фактически са две сърца преплетени, които образуват символа за безкрайност, е посланието ми, че сърцето е безкрайна вселена, в която има страхотни обрати и пространства, до които трябва и може или не може да се стигне, че човек в сърцето си има необятно пространство и може да побере много неща. Тя е по-обща, повече информация носи. От нея тръгват вече останалите картини, които са по-символични. Следващата картина е “Вино от глухарчета”, която символизира една носталгия по детството, носи едно чувство за липсата на безгрижието у порасналите деца. След това “Последна любов в Цариград” е един вид градски пейзаж, който обаче е с невъзможна перспектива и в него всичко е много неясно – една стълба води към небето, а може би към прозорец..., затова го свързвам и с Миорад Павич, който изгражда много реална среда, в която можеш да се потопиш много лесно, но не знаеш накъде ще те отведе.
- Рисувала ли си любов, била ли си влюбена, имаш ли картина, която да е любов?
- Да, била съм и съм влюбена. Картината се казва “Сантимент”. То всъщност всички картини са любов. Не мога да кажа, че само тази е любов, но тази е най-сантименталната и най-откровено любовната. Съвсем умишлено е толкова сантиментална и романтична. Мога да кажа, че се персонализирам с момичета, а градът е усещането ми за Берлин.
“Усмивката на Маргарита” прави далечна асоциация с “Майстора и Маргарита”, с Маргарита на Булгаков и също “Книгата”, картината, която е на афиша за изложбата, са близки до писателя, заради настроението което носят. Лаура Ескивел, “Като гореща вода за шоколад” – всяка жена е изпитвала това което Лаура Ескивел разкрива в книгата – затворената дълбоко любов, за това доколко успява да я изрази и предаде, всяка жена има тези усещания.
Изобщо изложбата е доста женска като цяло. Има картина, която се казва “Опит за летене” – тя е по-философска, свързана е с гравитацията, осмисля водовъртежа на времето, на мъжко-женската борба-война между половете. Общо взето всички картини са свързани първо стилово, като начин на изразяване и след това, вече като идея, се допълват една – друга и се поддържат, защото обхващат много голям диапазон от усещания.
- А тъга рисувала ли си?
- Когато съм била най-тъжна, винаги рисувам. На мен рисуването ми действа терапевтично на всяка болка и болежка. Даже в един много тежък момент, когато почина братовчед ми нарисувах една картина, която ми е много скъпа – “Душа”. Между другото, откриването на изложбата съвпада с датата, на която почина преди 10 години.Тогава, тази нощ, нарисувах тази картина. За него. И се почувствах много по-добре. Ние бяхме на една възраст, заедно играехме, заедно рисувахме, заедно свирехме не китара... Всъщност това пак не е тъга – това е една любов, тъжна, но пак е позитивна - дори когато си изгубил някого и вече го няма.
Оставям Съни – крехка и красива, сама и с толкова много души около себе си, сама сред картините за една изложба. И си тръгвам изпълнен с някакво слънчево усещане, досущ като както я наричат, с някаква позитивна енергия, която оставя студения и сив ден зад непрозрима пелена от светлина.
Превел между картините Стоян Колев
