Борисов балансира между публична коалиция и неформални политически и бизнес връзки, казва в интервю за Фрогнюз политологът.
интервю на Ана Кочева
- Позволете ми да перифразирам репликата на А. Ляпчев, защото след като ДСБ заявиха, че ще действат спрямо кабинета „со малце кютек”, сега се оказва, че май отношенията ще се развиват со кротце и со благо?
- Интерпретации може да има всякакви, особено в България, където интерпретациите до голяма степен са зависими от емоциите ни. Те могат да звучат достоверно в каквато и посока да бъдат направени. На мен ми се иска да хвърлим един поглед, който да ни разкрие по-голямата сложност на тази картина. Първото нещо, което бих искал да кажа, е, че РБ във властта си постави изключително амбициозни цели, чието постигане би могло да стане възможно само при условие, че има по-мощни партньори, които са също токова решени да направят тези реформи и които притежават съответната решимост и почтеност да отстояват програмата и целите, които са поставени. На практика ние разполагаме с една доста странна коалиция, която на повърхността е коалиция между РБ (малката страна) и ГЕРБ (голямата партия) плюс две малки формации – ПФ и АБВ, които участват в мнозинството.
- Но нали тъкмо ГЕРБ е достатъчно мощната формация в тази конфигурация…
- ГЕРБ е достатъчно мощната, разбира се. Именно поради факта, че е достатъчно мощната ГЕРБ определя в достатъчна степен дали онова, което е прието като програмни цели, ще се осъществи или не и доколко. Бих искал да припомня, че ГЕРБ, начело с Бойко Борисов играе в един баланс между публична коалиция и неформални политически и бизнес връзки, като публичната коалиция е тази, която описахме, а неформалната е тази между ГЕРБ, ДПС и определени политически и корпоративни кръгове, които изразяват всъщност интересите и огромната, хегемонната политическа власт на тази олигархична мрежа, която на практика управлява България през последните две десетилетия.
- Искате да кажете, че коалицията с РБ е нужна на ГЕРБ, за да им придаде обществена легитимност ?
- За да им придаде легитимност пред западните партньори преди всичко и на второ място, за да придаде някаква реформистка легитимност на управлението на ГЕРБ, защото на ГЕРБ им е необходимо да изглеждат като реформистка партия и като реформистки кабинет освен това.
- Т.е. визията е проформа?
- Визията очевидно е проформа. Това, което се случи, получава много острастени оценките за това кой е крив и кой е прав, дали Радан Кънев и другите от ДСБ са прави, а Москов е пораженец, дали Москов е взел правилното решение заедно с РБ, а пък Кънев е прибързал. Тези разделения, според мен, се явявят доста неизбежни, но и естествени в една ситуация, в която, както вече казах, има един РБ и то достатъчно разделен отвътре, който е поставен в подчинена позиция и който поема политически ангажименти, постига определени споразумения, вкл. компромиси, в т.ч. исторически компромиси, но те не са задължителни за другата страна. Другата страна си казва в един момент – „Този исторически компромис беше за лятото, сега идва зима”. Това, разбира се, е начинът на мислене в средите на ГЕРБ, но това не е начинът на мислене поне в една част от политическите среди в РБ, което прави възможна и оправдана позицията на Радан Кънев – „След като аз не мога да изпълня поетите ангажименти, след като не мога да осигуря осъществяването на този исторически компромис, (за който на всичкото отгоре РБ беше жестоко критикуван, че е допуснал толкова щедри отстъпки), достойната позиция е да си тръгна”. В това отношение Радан Кънев беше прав. Това е реалният драматизъм на ситуацията, на хората, които се опитват да бъдат едновременно ефективни и почтени, при положение, че са по-слабата, по-малката страна. От другата страна на Радан Кънев имате министъра на ДСБ Петър Москов, който в продължение на една година е изял много бой, върху него е излята изключително голямо количество помия. Той се е опитал да направи възможното пак в една ситуация на крещяща монополизация и грабеж в собствената си сфера на здравеопазването, опитал се е да направи нещо, придвижил е нещата донякъде, получил е обещание, че това, което придвижва, ще се случи и сега една външна по отношение на него криза (защото неговият ресор е различен, а не защото той не се интересува от нея) трябва едва ли не да го изхвърли по средата на пътя, при положение че каквото и да направи той, на практика няма полезна стъпка. И да остане в ролята на човек, който придвижда здравната реформа, той ще бъде обвинен за предател, както това се прави, а ако се откаже от нея, ще бъде обявен за глупак и наистина ще заеме своята роля на второ-трето колело от една малка партия, каквато е ДСБ.
- Преди около година самият Вие бяхте писали: Подкрепете Петър Москов, защото той поема предизвикателството за реформа в здравеопазването. Какво мислите година по-късно?
- Аз лично подкрепям това, което Петър Москов прави, и му желая успех, защото той плаща една огромна цена за това, че остава министър. Ако не успее да направи поне една значителна част от това, което си е поставил като задача, тази жертва на бъдещата му политическа кариера ще се окаже безсмислена, поради което му желая успех.
- Сама по себе си обаче реална картина далеч не изглежда розова…
- Да, реалната картина отразява слабостта на тези все по-малобройни граждани и граждански общности в България, които искат достойна, почтена реформа на българското общество и на българската държава в полза на едно население, което е все по-уплашено, все по-затворено, все по-маргинализирано, и което се управлява от една мощна олигархична мрежа, произвеждаща достатъчно политически ресурси, съдебни и прокурорски ресурси и всякакви други, с цел да продължи да ограбва българското общество. Това е общата картина, валидна за момента.
- Говорим за реформи и на мен ми се ще да върна лентата преди няколко дни, когато тук беше най-пазеният прокурор в света Никола Гратери. Негова реплика направи много силно впечатление. Той каза – „Ако искате, ще дойда да направя съдебна реформа и у вас. Не искам пари, дайте ми само няколко месеца”. Т.е. той представя нещата като доста лесни. Не много труден изглежда и румънският пример. У нас обаче не се случва нито едното, нито другото. Същевременно някои министри от РБ май са развили стокхолмски синдром по отношение на Борисов. Изобщо настана пълна каша между видимост и същност.
- Ще помоля, ако е възможно, да не коментирам Лукарски, той е толкова ясен, че няма нужда от коментар. Що се отнася до г-жа Кунева, за нея важното е да се намира в позиция под прожекторите, във властта, а какво ще постигне, това е втори и трети въпрос. Не искам да критикувам, всеки има своята гледна точка, но понеже стана дума за Гратери и за Румъния, искам да кажа, че това са два коренно противоположни един на друг случая, всеки от които дава достатъчно материал за размисъл на нашего брата в България. Какъв е италианският случай с две думи? През цялата студена война беше изключително важно силната комунистическа партия в Италия да не дойде на власт. Затова имаше едно практически предрешено статукво, силна християн-демократическа партия и различна комбинация от по-малки партии, които управляваха страната в продължение на 4 десетилетия. Когато Студената война свърши и когато атлантическият императив за това комунистите да бъдат държани извън властта приключи като смисъл, се намериха един-двама магистрати, които извадиха цялото мръсно бельо и цялата политическа класа, държана във властовата рамка 4 десетилетия, беше толкова деморализирана и толкова делегитимирана, че на практика не успя да се съпротивлява и падна в канала не без активната подкрепа на италианското обществено мнение и на алтернативните политически сили, разбира се. Това е италианският случай. Румънският случай е точно обратният – Румъния, подобно на нас, няма достатъчен вътрешен капацитет да се справи с тези неща, но тя е изключително важен, ключов партньор на НАТО в една ситуация, в която Централна и Източна Европа се изправят пред все по-големи предизвикателства и е важно Румъния да бъде страна, на която може да се разчита, да бъде една държава, която да не е управлявана от корумпирани хора, на които кой ли не е давал пари и те не са били взимани. Това е много важна цел, която си поставя не само реформистката част от румънското общество, но и европейските и атлантически сили, които се грижат за това източната периферия на НАТО и на ЕС да бъде по-стабилна. В единия случай има отпадане на външен натиск, а в другия – наличие на външна рамка, европейска и атлантическа – които подпомагат реформата. България, за съжаление, не се явява много надежден и много важен съюзник нито на ЕС, нито на НАТО, защото вътрешните обществени ресурси на страната са все по-малки и по-малки от гледна точка на граждански капацитет. Това е голямата дилема и голямата драма на България и затова тя ще бъде управлявана от популистки дърдорковци за доста дълъг период напред.
