Българската историческа наука постепенно разпръсква неизвестността около най-ранните векове от историята на българите, за началото на техния път, етапите и пътищата на придвижването им, цивилизационните им центрове, съвместния живот и контактите с племена и народи, участвали във формирането на началните и трайни прояви на държавност и култура, информират най-видните български историци, сред които акад. Георги Марков, проф. д-р Божидар Димитров, проф. д-р Пламен Павлов, проф. дин Илия Тодев, доц. д-р Людмил Вагалински, Фондация Тангра ТаНаКра и др.
Присъствието на българите, засвидетелствано в просторите на Евразия, кулминира в създаването на Стара Велика България и на нейните наследници Дунавска България и Волжка България. Данни за тях се откриват в писмени сведения, останали у народите, с които те контактуват или споделят живот, с които участват в едни и същи събития. Откриват се в белезите и характера на бита и културните прояви, в обичаи, спомени и предания, съхранени от фолклора.
„Именник на българските владетели” – така е наречен летописният династичен списък, запазен в руски преписи, в който се изброяват ранните, превърнати в мит или реално съществуващи владетели на българите. Тази летопис е пренасяна вероятно от уста на уста и е записана, за да влязат и българите в световната история с имената на владетелите си родоначалници, за да се утвърди тяхната държавност в Югоизточна Европа, посредством изтъкване древността на владетелския й род. В този документ са останали следи за произхода, езика, културата на българите. Освен източник на информация, запазените текстове са основа за раждане на много хипотези и възможни съждения и изводи от културно-исторически, хронологически, етногенетичен характер, свързани с произхода и появата на българите на европейския хоризонт и превръщането им в обект на интерес от страна на другите народи и държави, с които те установяват контакти. „Именникът” почива върху древнобългарския 12-годишен, слънчев, циклов зооморфен календар. Той показва изградена собствена хронологическа система и чувство за историчност и доказва сериозността на посланието, заложено от дедите ни в Именника, информират историците.
Доста дълъг период през първото хилядолетие българите градят своите средища на източните предели на Европа, но това е и горещата зона на големия ромейско-арабски конфликт. Припознават ги под различни имена – за арменците са „булх”, за согдийците „палгар”, за ромеите – „саки” или „сармати”, или „хуни”, за арабите – „борджан”. У тях битува идеята за собствен властови модел и преди епохата на Стара Велика България на Северното черноморие. Към седмото-осмото столетие тогавашния свят е принуден да отчете на картата на Средновековна Европа две държавни формации с името България – на Дунав и на Волга.
Но българите се явяват между двете морета – Каспийско и Черно (и на Кавказ), където данните за тях, според изследователите, са още от периода – І-ІІ век. Проследявайки пътя им, културните и политически контакти с други народи, известни от древните автори, но и чрез материални следи от обитаването им на дадена територия, науката полага усилия да възстанови историята на тяхното придвижване и установяване в Европа и развитието на държавността им през първото хилядолетие.
От дълбините на времето изниква фигурата на легендарния Авитохол от рода Дуло, с чието име започва генеалогичният списък на български владетели в „Именника”. Съдбата на първия, според оцеляла легенда, е свързана с образа на Сърната-майка, която го спасява и кърми – подобно на други родоначалници в етническата, династическа и държавна история на различни народи, също спасени и отгледани от животни, според предания, зародили се в зората на цивилизацията и свързани с Великата богиня-майка. След него се споменават още четирима владетели – Ирник, Гостун, Коурт и Безмер – предшественици на Аспарух (Исперих, Есперерих) – наследник на Стара Велика България, под чието водачество българите отвоюват от ромеите признаване на държавна територия и на юг от Дунавския лимес през 680-681 г. и когато възсиява Дунавска България. Текстът, който ни завещават дедите, гласи дословно: „Първите пет владетели царуваха от другата страна на Дунава 515 години с остригани глави, след това дойде Аспарух от тази страна на Дунава, както е и досега”. Следователно, записаният спомен за това начало може да се изчисли към 165 година сл. Христа. (680–515=165) Арменските извори за същата епоха безспорно потвърждават трайното присъствие на българите в района на Кавказката планина.
Какво означава тази дата във втория век след Христа за историята на българите?
В изследванията си върху произхода и съдържанието на „Именника на българските владетели” учените търсят и намират отговори на въпроси, свързани с етногенеза, характера и източниците на културата на древните българи. Но, макар и подлежащо на още изследвания, 165 г. н. е. фиксиран момент в развитието на идеята за власт и държавност у българите. Появява се поредният родоначалник на династия и водач на народ, който предизвиква залеза на империя хегемон, за да създаде своя държавност в Европа и да участва в нова ера от живота й – тази на Средновековието.
Днес, през 2015 г., ние ознаменуваме 1850 г. откакто българите присъстват в европейските предели и започват да утвърждават своята памет, своите познания и постижения. Далечният втори век и 165 г. е нов хронологичен хоризонт назад във времето на българското минало, информират историците.
