Годишният анализ на отминалата 2015 година на института „Иван Хаджийски” се базира на сравнение с 2014 година. Това дава и възможност да се проверят заключенията, направени преди една година. Анализът обхваща основните събития през двете години.
Социолозите напомнят за кризата в Украйна, възхода на националистическите формации в Европа, за наслагването на кризи – украинска, бежанска, гръцка, сирийска, терористична.
Относно политическия живот у нас коментарът е, че през изминалата година се наблюдава по-голяма политическа гъвкавост и маневреност на управляващата партия ГЕРБ, електорален срив при БСП, а ДПС се стреми да се завърне към ролята на балансьор.
Ето и целия сравнителен анализ:
2014 г.: Преломна година в международните отношения, белязана от геополитическа криза в глобалния свят, национална криза в Украйна, конфесионална криза в Близкия Изток, финансова криза в Русия. В основата на глобалната криза е трансформацията на световния ред.
2015 г.: Има задълбочаване на глобалната криза и нова крачка в трансформацията на световния ред. Годината започна с настъпление на украинската армия в Донбас и многократно повторена през годината, включително от президента Барак Обама, американска теза за „изолация” на Русия. Завършва с изявленията на държавния секретар Кери, че САЩ „не се стремят към изолация на Русия”.
Намесата на Русия в Близкия Изток беше посрещната на Запад първоначално негативно, за да се стигне в края на годината до противоположна оценка на президента Обама за конструктивна роля на Русия в Сирия. Политическият изход от войната в Сирия се дирижира от САЩ и Русия, както пролича и в Съвета за сигурност.
На конференцията по климата в Париж водеща роля изиграха САЩ и Китай. През 2015 Китай се изправи в своя реален ръст на глобална сила. Речта на президента Си Дзинпин в ООН е външнополитически еквивалент на „Китайската мечта”, а проектът „Един пояс, един път” е част от реализацията й.
Политиката на САЩ на „сдържане” на Русия достига до дилема: намаляване на напрежението или форсиране на сблъсъка. Международното напрежение нарасна неимоверно, но realpolitik изисква да се признае, че формирането на многополюсен свят не може да бъде спряно от някакъв команден пункт.
2014 г.: европейските избори донесоха сериозен пробив на националистическите формации, но „еврофилите” запазиха доминация. За „Европейски съединени щати” не се говори, но председател на ЕК стана откровен федералист... ЕС попадна между американския чук и руската наковалня. 2015 г. предоставя на ЕС възможността да изиграе ключова роля за международната сигурност.”
2015 г.: в началото на годината Германия и Франция изиграха ключова роля за прекратяване на военните действия в Украйна и споразумението „Минск-2”. През октомври настояваха за сътрудничество на САЩ и Русия в борбата срещу „Ислямска държава” и политически изход от гражданската война в Сирия. В същото време ЕС продължава да бъде обработван от „американския чук” върху „руската наковалня” чрез политиката на санкции и перспективното преориентиране на Съюза от връзка с Евразия към Трансатлантическо партньорство.
Наслагване на кризи (украинска, бежанска, гръцка, сирийска, терористична) извади наяве ограничения капацитет на ЕС за вземане на решения. Разделенията (Изток-Запад, Север-Юг, Великобритания – френско-германска ос) са отчетливо изразени. ЕС преживява многостранна криза, илюстрирана може би най-ярко от факта, че чухме откровени европесимистични вопли от „откровен федералист” като председателя на ЕК...
2014 г:. България излезе на осветената част от международната сцена. Категоричната защита на евроатлантическия дневен ред доведе до най-ниската точка на българо-руските отношения от началото на промените насам.”
2015 г.: Ако се съди по някои изявления на президента Росен Плевнелиев, българо-руските отношения са паднали до още по-ниска точка. Но във външнополитически план премиерът Бойко Борисов се стреми да балансира между САЩ и Русия, вече в много по-усложнен контекст: страната трябва да заема позиция в споровете между Анкара и Брюксел и между Лондон и Париж-Берлин.
2014 г.: Институционалният изход (от кризата през 2013) се състоя, без окончателен отговор на въпроса дали е към достатъчна политическа стабилност или към начало на нов цикъл от сътресения... Махалото на политическия живот отиде вдясно. Създаде се нова атмосфера – от остра конфронтация към (декларативно) търсене на консенсуси и компромиси.”
2015 г.: Политическата стабилност не е достатъчна и макар че местните избори бяха успешни за партиите от управляващата коалиция, няма гаранции, че управленската формула ще се запази и няма да се стигне до нови предсрочни избори. Махалото отиде още по-вдясно. Търсенето на консенсус и компромиси се изражда в политическо изнудване и надхитряне.
2014 г.: Икономизация на дневния ред на обществото. Рискове на финансова дестабилизация, компенсирани с рязко нарастване на външната задлъжнялост... Както фалитът на КТБ, така и намереният изход чрез мащабни външни заеми остават неубедително изяснени за обществеността. Под повърхността на политическите взаимодействия личат тенденции към преструктуриране на икономическата власт в страната.”
2015 г.: Актуализацията на тази оценка: рисковете на финансова дестабилизация се увеличават. Проличава, че вземането на заеми е не просто тактически ход, а стратегия на управляващия ГЕРБ. Фалитът на КТБ вече е не просто „неубедително неизяснен”, а скандално заметен. Преразпределението на икономическата власт продължава.
2014 г.: ГЕРБ и лидерът му Борисов се опитват да покажат нов образ, основан на диалогичност. През 2015 ще стане ясно до каква степен става дума за сериозна поука от политическата изолация през 2013 г. и до каква степен – за политически пиар, необходим и на партията, и лично на Борисов.”
2015 г.: Наблюдава се по-голяма политическа гъвкавост и маневреност на партия ГЕРБ и нейния лидер синтезират и поуките от изолацията и необходимия пиар (особено важен при евентуална президентска ориентация на премиера). Чрез „плаващите мнозинства”, в които участват ДПС и АБВ, Борисов съумява да редуцира амбициите на „най-близките” „приятели” от РБ не по-малко успешно от времето, когато ги мачкаше.
2014 г.: Сложната формула на новия кабинет („Борисов”) съдържа сериозни рискове за нестабилност. Между стратегическите виждания на партньорите в управлението има съществено разминаване. Същевременно лошото състояние на опозицията и нежеланието за предсрочни избори могат да укрепят властта.”
2015 г.: Вътрешно нестабилни и изложени на противоречия се оказват всички участници в 43-ия парламент, вкл. ГЕРБ. Разминаването на стратегическите виждания пролича нагледно при обсъждането, гласуването и политическите реакции след конституционните промени. Въпросът за предсрочни избори беше директно поставен, макар че идеята няма обществена подкрепа, а състоянието на опозицията не се е подобрило. Дали през 2106 г. ще има избори „две в едно”, ще зависи от поведението на „реформаторите”, но най-вече от политическата игра на партия ГЕРБ и личните амбиции на Бойко Борисов.
2014 г.: Разделението на властите се запазва в степента, в която беше възстановено. Ролята на президентството видимо нарасна едновременно с политическото самочувствие на президента Плевнелиев. Липсва медийният комфорт от времето на първия кабинет „Борисов”. Предстои решаването на важни структурни и кадрови въпроси на съдебната система, които могат да укрепят нейната независимост.”
2015 г.: Протече концентрация на власт в ръцете на ГЕРБ. Самочувствието на президента Плевнелиев достигна своя пик, но реалната му роля беше ограничена. Медийният комфорт на кабинета е фактически възстановен, не без помощта на медиите, контролирани от „Кой?”. Що се отнася до съдебната система, достатъчно е да се каже, че в края на годината – след решаването на редица структурни и кадрови въпроси, нейни представители пледират независимост, вкл. чрез публични протести.
2014 г.: Електоралният срив на БСП и вътрешните разногласия маркират най-тежката криза в левицата след промените. ДПС се стреми да се завърне към ролята на балансьор и да докаже тезата, че в България е невъзможно стабилно управление, ляво или дясно, без неговата подкрепа.”
БСП остава единствена последователна опозиция на управлението, но с ограничено медийно и обществено присъствие. Новото електорално поражение е симптом на задълбочаване на кризата на левицата. В център-дясно битката за позиции и влияние между ДПС и РБ върви с доминация на ДПС. Може да се каже, че ДПС дефакто се завърна в ролята на балансьор.
2014 г.: Раздалечаването на политическия елит и на обикновените хора пролича по време на изборите от ниската електорална активност, а след тях от политическата апатия. Почвата е наторена за избуяване на популистки идеи и инициативи.”
2015 г.: В България е година на политическо безвремие. От двете основни линии на развитие – стабилност и реформи – все по-голяма тежест добива императивът на „стабилността“, дори с цената на задълбочаващо се (и безпрецедентно в абсолютни изражения) задлъжняване. Политическата апатия отново бе демонстрирана на местните избори, а почвата продължава да се наторява за избуяване на популистки идеи. През 2016 г. не е изключено да се появи нов (кандидат) пророк.
