Премиерът и лидер на социалистите Сергей Станишев отне аргументите на лявото крило, изпреварващо предупреди критикарите, обоснова нуждата от ново поколение в БСП и заплаши местните велможи, че ще им търси отговорност при загуба на вота. Обеща също да попрочисти „блатото с алигатори” в центъра и по места.
Теофан Германов
Сезонът на конгресите у нас завърши с този на БСП. Като за партия, чиято пропаганда в миналото е окичвала всеки свой форум с прозвището “исторически”, провелото се в събота заседание на 46-ия конгрес наистина имаше сериозно значение. Защото в условия на предизборна кампания в най-голямата лява партия у нас започна канонада на всеки срещу всеки.
Сред конфликтните линии най-запомняща се беше тази между Татяна Дончева и вътрешния министър Румен Петков, които “обмениха мнения” за тишината и бедствията в спалнята на единия и другия, за връзките на МВР с групировките, за съпричастността на групировките към кадруването в партията и министерствата, и т.н.. Стилистично по-скучно, но определено политически по-важно, беше скарването на лявото крило с Румен Овчаров. То датира от доста отдавна, но дейците на лявото, и главно низвергнатият Илия Божинов, не спряха да триумфират и злорадстват за отпуската и оставката на недолюбвания от тях министър. Костадин Паскалев пък искаше отчети и избори в партията, които да са прелюдия към нов извънреден конгрес. Овчаров и неговите привърженици атакуваха бившите ченгета, а пък един ексшеф на отдел в ДС водеше кампания срещу енергийния министър чрез издавания от него вестник “Земя”. Старите интелектуалци в партията провокираха скандала “Азис”, защото усетиха, че в БСП вече търсят по-модерни форми от литературно четене на стихове от пролетарски поети … Имаше и други по-малки и локални конфликти. Всички те показват, че в БСП в течение на около две години е натрупано бомбастично напрежение, което трябваше или да се изпусне, или да създаде имплозия, която да разбие и последните остатъци от партийна дисциплина и единодействие.
Факт е, че нищо подобно на конгреса на БСП не се случи. Единствената по-остра размяна на реплики беше между очевидно ленивите, но жадни за изява младежки структури на партията.
Това, че едрите играчи не се скараха, въпреки непримиримостта, която показваха напоследък, може да значи поне три неща. Първо – сделка. Помежду им или със Станишев, който е гарантирал присъствие и в бъдеще на всяка от тези групи в новото ръководство, и запазване на удовлетворително ниво на политическата власт. Второ - възможно е и всяка от тези групи да чака местните избори и в зависимост от резултатите отново да замлъкне или да атакува още по-остро. Трето – прословутата партийна самодисциплина в БСП. Тя нерядко е туширала и по-сложни конфликти от сегашните. Но пък тъкмо нея основните фигури бяха забравили, и то преди изборите.
Вярно е, че този конгрес се проведе и в една много странна ситуация. Изпълнителното бюро беше в оставка. Никой от министрите също не е стъпил с два крака и твърдо в правителството, доколкото в него предстои ремонт. А няколкото партийни устатници от левите и други крила нямат достатъчен авторитет и власт в партията, за да обърнат мисленето на цял конгрес от 700 човека.
Същевременно е факт, че всяка от тези групи получи по нещо от доклада на партийния лидер. Лявото крило получи обещания за осъществяване на част от така лелеяните от него социални ангажименти. Именно затова на Янаки Стоилов не оставаше нищо друго, освен да подкрепи, макар по костовски “с отвращение”, основните документи. По-умерените и прагматични партийни членове и тройната коалиция като цяло, също могат да са спокойни, защото Станишев препотвърди, че икономическата стабилност е най-важното и няма да си позволи да бъде изхарчено повече от възможното. Хората на Овчаров също получиха нещо много важно под формата на нищо, т.е. неспоменаване на майските скандали в доклада.
За сметка на това главната критика на лидера беше в две посоки, които никой не би отрекъл: че съществува управленско високомерие и разноговорене, и конфликтност в партията. Тази критика също беше направена от Станишев доста умно и тактически точно. По простата причина, че след нея едва ли някой би седнал да отваря фронтове в залата. С така отправените критики Станишев парира всеки опит на някой от „обичайните заподозрени” да прави крайни изказвания, защото просто с право щеше да се каже, че шумът в залата е като тишината в спалнята …
Лидерът каза и други неща, които са особено важни. Важни са и защото са верни, но и защото са източник на потенциални врагове на Станишев. Той заплаши да бръкне с пръчка в две от най-дълбоките партийни блата. Първото е нуждата от ново поколение в БСП, а второто – че чака оставки на местни ръководства от райони, в които наесен столетната партия ще загуби вота.
Едно по-младо поколение във властта първо, би отворило БСП към нови избиратели, и второ – ще поразчупи кабинетния стил на сегашните леви шефове. Съвсем трети въпрос е, че Станишев ще срещне, меко казано, яростен отпор за един подобен план. Но още на конгреса се появи, при това без апаратна патерица, и едно от новите лица, което показа, че младото поколение в БСП трупа опит и знания и че старото далеч не е толкова незаменимо. Сред звездите на форума беше Кирил Добрев – син на покойния министър на вътрешните работи Николай Добрев и депутат от левицата. Младият Добрев направи емоционално, но силно изказване, призоваващо към морал и отборна игра в БСП. То се хареса преди всичко на редовите делегати, които го прекъсваха с ръкопляскания. В думите, че “самоизяждането е дисциплина, която в БСП добре владеят”, както и че “никой не е женен за поста си” имаше и нещо като “послание от отвъдното” на наистина последния голям държавник в ляво – Николай Добрев.
Размаханият премиерско-лидерски пръст към местните структури също имаше важен и символичен смисъл. Досега винаги преди местни избори в БСП във всяка община започваше дълъг процес на местни пунически войни между потенциалните леви кандидати за кметове. Обикновено той завършваше с две, а понякога и повече кандидатури, от които левият избирател ставаше разноглед. И на много места официалният и неофициалният ляв кандидат стигаха до взаимно унищожаване. Тук на Станишев също ще му бъде трудно, доколкото поне половината партийни секретари по места са на този пост от поне десет години и са здраво окопани както в местния бизнес, така и в местната структура, чийто актив също е несменяем. Тази апаратна хватка е нещо като “застраховка срещу загуба на избори”. Така Станишев вся опасен смут и в душите на тези несменяеми партийни началници, с което си създаде още един потенциален враг в партията.
Оттук нататък пред Станишев стои въпросът с какво ръководство ще осъществява плановете си. Явно е, че все още има вратичка за привличане в него на министрите, които биха били полезни имиджово, например Стефан Данаилов. В ръководния орган ще има поле за по-млади хора. Не че и досега нямаше, но обикновено на тях се гледаше като на “краварка в президиум” – възлагаше им се синекура, а големите играчи командваха парите, властта и кадрите. Сега на по-младите ще бъдат възложени и реални управленски проблеми, а не само поквотно участие в заседания. Голямото предизвикателство пред Станишев е и на кого ще повери коалиционната политика, защото самият той направи интересно подхвърляне за ГЕРБ като за възможен, но много труден партньор, но и за БСП като за партия, заобиколена от популистки формации, набиращи скорост в политиката. Другото следствие от съботния партиен конгрес е временната консолидация на БСП и спирането на политическите течове. Поне за местните избори. Това Станишев също си осигури. То се вижда и от смяната на тона в БСП от конфронтационен към тон в полза на единството. Въпросът е дали ще се удаде на лидера да вкара в обръщение нови лица и говорители на БСП преди есента, доколкото циркулиращите 5-6 обичайни червени медийни “звезди” бяха сред най-активните в правенето на конфликти напоследък.
Накратко казано, последният форум на столетницата може да се определи като “Конгрес на победилият станишевизъм”. Премиерът беше единодушно подкрепен от партията, при това не победи, както през 2001 г., с отразената светлина на Георги Първанов или през 2005 г. – от радост, че БСП най-после има премиер. Второ - не стана заложник на крилата в социалистическата партия, които със замълчаването си показаха, че приемат лидерството му. Трето – очерта амбициозна програма, започваща с отпушване на социални кранчета, но в рамките на възможното. Също така обеща да попрочисти „блатото с алигатори” (по израза на Ван Орден) в центъра и по места. И напомни на БСП, че беше тръгнала стремглаво към самовзривяването си, но спря (поне засега) малко преди да пламне фитила.
