Турция не спира тайните си операции в съседните страни. Държавата отдавна провежда тайни операции в съседните си страни, но ако по времето на студената война Анкара имаше поддръжката на НАТО, то сега тя не координира действията си със своите традиционни западни партньори. Изводът е на анализаторът Егемен Бесчи, който наблюдава взаимодействието на Турция и Запада по въпросите на разузнаването.
"Турските тайни операции могат да доведат до дипломатическо изолиране на страната както от традиционните й западни съюзници, така и от съседните страни. Още по-голямо безпокойство предизвиква това, че тези действия могат да доведат до директен военен конфликт“, пише Бесчи в сайта War on the Rocks, цитиран от БГНЕС.
Според него със свалрянето на руския самолет над Сирия от турски изтребители президентът Реджеп Тайип Ердоган „автоматично призна“ тайната поддръжка от страна на Анкара за сирийските бунтовници и застъпничеството си за сирийските туркмени. Само че, отбелязва Бесчи, това далеч не е първия път, когато Турция е замесена в такива проблеми.
Като се позовава на редица разсекретени документи от западните архиви, авторът твърди, че Турция отдавна провежда тайни операции в съседните на нея държави. За пример Бесчи посочва събитията от 50-те години на миналия век, когато една от основните цели на турското разузнаване и част от сериозните интереси на западните й съюзници е била България - заради присъединяването ѝ към сферата на съветското влияние.
През 1950 и 1951 година българското комунистическо правителство опрости правилата за напускане на страната на турското малцинство. В резултат на това България беше напусната от 250 000 турци, пресмята Бесчи. Приблизително по това време Северноатлантическият пакт реши да използва Гърция и Турция за реализиране на военните си планове в Средиземно море. Тези страни позволиха на НАТО да провежда на тяхна територия мащабни воени учения още преди тяхното присъединяване към пакта.
Разсекретен документ на НАТО от 1951 г. разкрива опасенията на алианса от възможното присъствие на комунистически агенти сред избягалите от България имигранти. Само че британското разузнаване уверило пакта, че турската служба за национална сигурност МАН реагирала адекватно на ситуацията. Турските контраразузнавачи не само засекли комунистите сред имигрантите, но и вербували от техните среди свои агенти.
През 1952 г. след присъединяването на Турция към НАТО турското военно разузнаване G-2 се обединява с МАН, за да съответства на изискванията на пакта. В технически план турското разузнаване зависело от НАТО, но Анкара провеждала и свои собствени операции срещу съветския блок, за които се отчитала пред НАТО. Например вербовката на агенти от средите на българските имигранти през 50-те години помогнала на Анкара да се добере до секретна информация за ядрената програма на съветския блок – в частност за добива на уран в България.
Бесчи дава още един пример – за опитите през 60-те години Турция и западните й съюзници да се доберат до информация за ракетните системи, разположени в Лудогорието в Североизточна България. По искане на НАТО Анкара трябвало да изясни точното разположение на ракетните системи и характеристиките на оръжието. За изпълнение на задачата турското разузнаване привлекло за участие имигранти от България. Те тайно прониквали на българска територия, събирали необходимата информация, след което се връщали в турция и предавали на съответните служби получената информация.
Бесчи отбелязва, че тайните операции на Анкара не се ограничавали само до разузнаване. Турските шпиони поддържали дейността на опозициионни групи, призоваващи към завръщане на българските турци в родината им. В британските архиви Бесчи открил разсекретени документи, от които става ясно, че през 1956 г. майорът от турското разузнаване Камил Бей вербовал в граничния гр. Къркларели група турци-имигранти, за да извършват те подривна дейност в България. Всичко това доказва, че Турция има богат опит в провеждането на тайни операции зад граница, но ако по време на студената война Анкара използвала поддръжката на НАТО, сега тя играе „ролята на единак“.
Тайните операции от настоящето – като въоръжаване на бунтовническите групировки в сирия – са основна опора на турската политика в Близкия изток, което води със себе си редица рискове. Поради това западните съюзници вече не се доверяват на Турция, е мнението на Бесчи. Като извод според него Турция става все по-изолирана, особено що се отнася до действията й в Сирия.
Бесчи предполага, че в бъдеще Турция вероятно „ще се измъкне от сегашните неуспехи“ и нейната „невидима ръка“ отново ще може да действа така, както по време на студената война – с поддръжката на Запада и без директна конфронтация със съседните страни.
