"И в България, и в САЩ нашенецът компенсира несигурността си с арогантно поведение и показност - пари, скъпи лъскави дрехи, луксозни коли", е категорична психоложката, която живее и работи в Америка.
Интервю на Симеон Гаспаров, в. «България», Чикаго Д-р Юлиана Панова е единствения доктор сред българската колония в Чикаго, който практикува в сферата на клиничната психология. Тя е получила Магистърската си степен по психология от СУ “Св. Климент Охридски”, след което е приета в докторска програма в Argosy University – Illinois School of Professional Psychology и след 5-годишно обучение защитава дисертация и получава степен Доктор по Клинична психология. Д-р Панова работи през последните 5 години в психиатрични болници, амбулаторни клиники и консултира в терапевтични училища в Чикаго. Нейният офис се намира близо до магистрала 94, в сградата на Center for Psychological Services, Two Northfield Plaza.
В късния топъл съботен следобед намирам доктор Панова, все още работеща в кабинета си, който е разположен на първия етаж, вляво на стъклената входна врата на Нортфилд плаца. Вътре е тихо, бяло, уютно и приятно. Огромните прозорци на нейния кабинет гледат към двор с борова гора, откъдето се излъчва спокойствие, също като в алпийски планински курорт. Д-р Панова ме посреща на вратата с усмивка, предлага ми да си избера къде да седна и ме пита искам ли кафе. Искам, разбира се. Докато кафето се прави, аз й признавам чистосърдечно, че малко се притеснявам да взимам интервюта от психолози, защото те имат едни такива, по-специални умения и могат да надникнат в дълбината на славянската ми душа и кой знае тогава какво ще си помислят за мен. Тя ме успокоява да не се притеснявам. Аз тогава се успокоявам, виждам един удобен стол, покрит с бежова кожа, отпускам се върху него и докато включвам касетофона си, д-р Панова ми казва, че съм избрал да седна на любимия стол на нейните пациенти. Е, няма как, без да съм разбрал, вече съм потеглил с доктор Панова на пътешествие из тайните лабиринти на човешката душа. - Д-р Панова, казват, че психологита е наука за душата (“психе” на гръцки означава душа). Какво знаем и какво не знаем за нашите души? - Въпросът какво не знаем за нашата душа е доста по-труден от въпроса какво знаем, защото психологията е наука, която постоянно се развива, непрекъснато се откриват нови феномени, правят се нови изследвания и се създават нови техники за диагностика и лечение. А и очевидно това, “което не знаем”, е трудно за обяснение. - Какви са най-честите оплаквания на хората, когато ви търсят за помощ? - Всякакви. Класификацията на психичните разстройства е една книга, дебела колкото размера на телефонен указател. Та “спектърът” на оплакванията и симптомите е доста широк. Но най-често повтарящите се са депресии, тревожности, панически атаки, фобии, междуличностни и семейни проблеми и психосоматични разстройства. -Казват, че стресът убива повече хора от рака. Това истина ли е? - Абсолютно! Продължителният и тежък стрес (или дистрес) е в основата на депресията и на повечето психични и психосoматични (т.е. психофизиологични) заболявания. А болшинството хронични заболявания в основата си са психосoматични. Има и все повече сериозни научни изследвания, доказващи пряката връзка между сърдечно-съдови, автоимунни, както и ракови заболявания с определени типове психика и мислене. - Какво означават психосоматични заболявания? - Психосоматични заболявания са заболявания, започнали и поддържани от главния ни “процесор” или казано по-ясно, това са физиологични заболявания, които са свързани с психиката ни и мозъка като неин физически носител. Мозъкът управлява всичките процеси в организма ни, като вегетативни, нервни, хормонални, химически, енергийни, отделителни, репродуктивни и т.н. Мозъкът е този, който анализира и контролира функционирането на целия сложен механизъм (т.е. тялото). Единствено мозъкът е перфектния “фармацевт”, който знае точно кога, точно къде, и каква доза от определено вещество е необходимо да се синтезира и “инжектира” и в последствие преработи, за да може организмът ни да функционира правилно. И когато нещо не е наред с психиката ни и материалния й носител - мозъка, тези “анализи и дозировки” на жизнено важни химикали и енергии се обърква и с това се променя и химическия и енергиен баланс в нашето тяло. Ако този процес не бъде спрян и коригиран навреме, започват да настъпват и сериозни физиологични смущения и заболявания. Всички сме чували изказвания като “Умря човека от мъка” или “От нерви си направи язва ... или инфаркт” и т.н., и то със съвсем сериозни основания, знайни от хилядолетия ... и преоткрити сравнитено наскоро. - Кога човек започва да усеща, че нещо нередно става с неговото психично здраве? Какви са симптомите, че нещо май не е наред вътре в нас? Какъв съвет бихте дали на нашите читатели? - Когато започнеш да се чувстваш дискомфортно, че изгубваш контрол над дейности или функции, които до скоро си извършвал нормално и безпроблемно или пък когато усетиш, че имаш проблеми с близки и приятели, с децата си например и най-вече със себе си. Когато усетиш, че нещата не стават така, както ти се иска, не стават така, както ти ги планираш, когато нещо не върви, очевидно не си в контрол над живота си. А би трябвало да си ... Когато не си успешен като професионалист, не си успешен като личност, не си комфортно в кожата си, това означава, че вече имаш проблем с психичното си здраве и като последствие скоро и с физическото. Е, може и да има, разбира се, и доста по-сериозни симптоми, които се забелязват и от околните с непрофесионално око, дори когато човекът твърди, че той си е “ОК.” - Коя е най-лесната терапия, която бихте препоръчали на хората, за да си запазят психичното здраве и да не се стигне до намесата на лекар? - Като превантивна мярка срещу стреса човек трябва да се радва, да се смее повече и очевидно да си създава поводи за това. Това е най-добрата терапия. Да можеш да намериш сили да се шегуваш дори със себе си. Да имаш чувство за хумор и дори самоирония. Да не се вземаш много насериозно, да не вземаш живота си и проблемите си много насериозно. Да си даваш сметка, че винаги има алтернатива и изход. Да можеш да се поставяш “в обувките” или в положението на другите. Да се погледнеш отстрани и да се видиш с очите на другите, те как гледат на теб. Да бъдеш повече оптимист. И най-вече да си свързан емоционално и истински с другите. Но знам, разбира се, че всичко това е далече по-лесно да се препоръча, отколкото да се направи в това динамично и стресиращо време и място. Човек, когато има някакъв психичен проблем, него толкова много го боли, че той дори не може да погледне отстрани обективно, за да види и разбере, че неговото положение не е толкова фатално и какво реално трябва да се направи. И не само, че положението не е непоправимо, а и често има смисъл това, което се случва. Но когато усетиш, че подобни генерални съвети и собствените ти усилия са изчерпани или не ти помагат особено, просто иди на специалист, който е далече по-наясно какви са механизмите и на разболяване, и на лечение! Добре е да се търси компетентна помощ, докато все още проблемът е поправим. Колкото по-рано се адресира проблем, толкова лечението е по-бързо и прогнозата по-добра. Това е факт за проблеми от всякакво естество – физиологични, психични, а дори и технически! - Ние, българите, май имаме малко по-особени души. По-нестандартни, ако мога така да се изразя, от общоприетите догми на науката. Това така ли е? - Обичаме да се ласкаем от мисълта, че сме специални и “избрани.” Но си е истина, че сме доста специфични хора в собствена категория! И за хубаво, и за лошо! Искам първо да направя уговорката, че по правило всяка генерализация е погрешна (т.е. винаги има изключения). Българинът по разнообразни исторически причини е придобил необходимостта да вярва (или поне да подведе другите да повярват), че е сведущ във всяка сфера. И тази характерова тенденция особено се откроява в такава интернационална смесица, каквото е обществото в САЩ. Феноменът често бива наблюдаван като една типична арогантност или в по-слаб вариант – тарикатлък (не случайно Бай Ганьо е придобил статут почти на национална емблема). Сигурно сте забелязали, особено в по-голяма компания (или в българските заведения тук), че изключително рядко някой би си признал, че не е информиран по каквато и да е тема. Огромното мнозинство от нашего брата имат твърдо мнение и изградена позиция дори за неща, за които само са подочули по медиите (или дори само от някой друг, не по-компетентен от самите тях). Без да имат каквато и да е експертиза или опит по въпроса, те охотно и с убеденост раздават “акъл” на околните. Съвсем естествено е обаче, че по същия начин подхождаме и със здравето си и започваме разни самолечения (или с лечители с много съмнителна квалификация), които в голямото мнозинство само задълбочават и хронифицират проблема. И ако човекът има късмета преди да е станало твърде късно да достигне до прозрението, че определено не е компетентен във всичко, той ще потърси помощ от специалист. Психиката, както и физиологията на човека, функционират по специфични и сложни механизми и закони и всяко самолечение без намесата на специалист в определената област може да доведе до още по-големи конфликти със здравето и за съжаление дори до фатален край. - Каква е душата на българския имигрант, дошъл тук, в Америка? Имате ли наблюдения върху това, което става в душите на нашите българи, когато дойдат в Aмерика? - Аз ви казах, ние, българите, сме особени хора! И за хубаво, и за лошо! А хубавото е, че българинът е много предприемчив. Или както казват американците, “Ако животът му предложи лимон, то нашият българин ще гледа от него да направи лимонада.” Това е от опита, натрупан през столетия в борбата за оцеляване, а е и една способност (креативност и интелигентност), която например други народи не са я развили до такава степен ... и така често побеждаваме в конкуренция от всякакъв тип с други националности. Просто българинът не се предава или примирява лесно. - Кое е лошото тогава в нашия имигрант? - Българинът има нужда и обича да се мери непрекъснато с другите, и най-вече да се конкурира. От една страна, това е добре, че се мотивира за развитие и не се оставя да остане на по-ниско ниво по неговите стандарти. - Но не го ли превръща това в прекалено агресивен? Не му ли пречи този постоянен стремеж към състезанието и успеха да оцени дребните, нормалните неща в живота му и семейството му? -Точно така. И това е лошата страна. Когато човек се е взрял в “чинията” на съседа, не му остава време и енергия да погледне достатъчно задълбочено в собствената си. Наистина твърде често е наблюдаван феноменът от вица, че “на българския локомотив цялата пара му отива не в двигателя, а в свирката.” Но пък, очевидно, имаме тази здравословна самоирония и свеж хумор, които ни помагат не само да оцеляваме, но и да сме оценявани. Всъщност, едни и същи неща могат да имат и добра, и лоша страна в българина и по-скоро зависи в каква посока ще бъдат използвани. Но това, което повече ме притеснява, е, че българинът имигрант е със зле прикрито ниско самочувствие, което и често е причината за дистрес. - На какво се дължи това? - Повечето българи, когато дойдат в Америка поради самото естество на имигрантския процес губят “почвата под краката си”, на която се е крепяла самооценката и идентичността им. В това число на загуби влизат и социалният кръг, и професионални, и социални позиции. А както вече казах, за нашего брата това са много важни неща. За огромна част от имигрантите адаптацията в новата култура се оказва много трудна поради не добро знание на езика и неквалифицираност по американските стандарти. И за съжаление, усилията и “парата” не са насочени в правилна посока, която би улеснила интеграцията в това общество, а в показност и псевдо-успешност, които не само не помагат, а блокират или отклоняват развитието (и ресурсите). В следствие на това, както и поради натиска и очакването за успешност от близките в България, много от българите започват да се състезават и мерят, като дойдат в САЩ. При това не отчитат реалностите обективно, а емоционално и от там логичното разминаване с очакванията им предизвиква несигурност и сериозен стрес. А често, когато българинът е несигурен и с подкопано самочувствие, той започва да компенсира несигурността си с демонстрация на благосъстояние, приемайки едно показно-арогантно поведение. И вместо с цялата си енергия да задвижи нещата в нещо позитивно, стойностно, да инвестира в себе си, в семейството си, в образованието си, в здравето си, такъв човек започва да инвестира в показността. - Какви са последствията за психичното здраве от такъв вид поведение? - Последствията за много хора са затъване в надпревара (и дългове), не по силите им, а за други затъване в нелегални дейности, и то предимно с цел да се демонстрира колко са “напред с материала.” От това, за съжаление, се разбива и психиката, и здравето им. - Коя е добрата новина все пак? - Добрата новина е, че повечето от проблемите са поправими и целите постижими! С качествата, които имаме като българи и ако се научим да инвестираме в себе си, вместо в новата скъпа кола и в луксозните вещи, както се казва “няма да имаме стигане”. Доказват го примерите от живота на много успешни българи в имигрантство, които са се справили блестящо с неблагоприятните и тежки условия на чуждата среда и са успели да ги обърнат в своя ползва. Пред очите ми много мои пациенти от хора, загубили посока, вяра и сила, се превръщат в уверени в себе си успешни професионалисти и личности - т.е. реалният успех е постижим. - Д-р Панова, ние сме имигранти в САЩ, кажете ни има ли лек за носталгията по родината? - Има, разбира се! При по-лека форма – да се вземат адекватни мерки за ускоряване на адаптацията тук и така да се почувстваме у дома. При остра форма се предписва връщане обратно, откъдето си дошъл. Най-лесният вариант е летището, от там на самолета и обратно за България. Не всеки е достатъчно пригоден или мотивиран за имиграция и това е нормално. Но от там пък започва друго – често, когато българин се прибере недоволен от Америка, започва да недоволства срещу България. - Как си го обяснявате това поведение? - Ето още една често срещана българска специфичност, която може да се развие както в добра, така и в лоша посока. Това, че постоянно сме недоволни от положението си или от това, което имаме (сравнено с ...). Добър изход би имало, ако използваме неудовлетвореността си в конструктивна посока и това да ни задвижва напред към промяна, към развитие, да ни кара да търсим, вместо да се примиряваме с това, което имаме. Разрушителен ефект има, когато недоволството и намирането на “кусур” са само повод за мърморене и пасивна негативност. И този тип реакция е в хора, които намират проблема все някъде другаде, например в страната (дали ще е България или Америка няма значение), в политическата система на управление, в континента, в климата, в познатите и близките и.т.н., но не и в себе си. Когато сме тук, недоволстваме от САЩ и то предимно от нещата, които са различни от България. Но не се връщаме. Ако ли пък се върнем, започваме да недоволстваме от България, сравнена с Америка. ... Или “тревата винаги е по-зелена от другата страна на оградата.” Никъде няма пълна угода за нашенеца. - Значи проблемът май си е лично в нас? - Разбира се, носим си проблема и където да се установим, скоро той пак цъфва в свеж вид, но винаги в подобен контекст! Освен ако не спрем този порочен кръг и не се справим със самия проблем в себе си, вместо да се опитваме да избягаме или да го приписваме на неща и хора извън нас. От разрешаването му ще ни стане и далече по-леко. Защото бягството (като имиграцията) не само не решава вътрешния ни проблем, а обикновено дори го изостря, защото в Родината, както се казва, дори стените и дърветата помагат. А приписване на проблема ни върху околните не само не ни позволява да се справим с него, но отблъсква и отчуждава близките и познатите, което определено не допринася за комфорта със себе си и тях. - Помагат ли успокоителните лекарства или химията, както я наричат, за лечение? - Аз съм против администрирането на психотропни лекарства без много сериозни причини и показатели. В сравнително редки случаи при остри и тежки хронични психични разтройства има нужда от тях, за да се стабилизира състоянието на пациента или просто, за да бъде предпазен той (тя), както и околните, от симптомите на заболяването. В такива тежки случаи страничните ефекти от медикамента са по-маловажни. При по-леки разстройства обаче, в голям процент от случаите медикаментът не само не помага, но може и да усложни състоянието на пациента и да разбърка цялата “химия” на организма, защото тези медикаменти не са достатъчно добре изучени и страничните им ефекти често са по-сериозни от симптомите, които имат претенцията да повлияват. А освен това няма как медикамент да поправи нещо, което е породено и поддържано от психиката. Психотропният медикамент не лекува причината за заболяването, а е създаден с цел да облекчава само симптомите. - Хомеопатията помага ли в тези случаи? - Хомеопатията е алтернативен метод за лечение, но и за нея важи, че адресира само симптомите, не и причината. Но тя, като по-натурален метод, стимулиращ потенциала на организма за самолечение, е за предпочитане пред химическия метод. Но това, че е алтернативно лечение, далече не значи, че може да бъде практикувана от недостатъчно квалифицирани “лечители”, защото все пак е администриране на субстанция. Според мен хомеопатията трябва да бъде практикувана от лекар, специализирал в тази област или от доктор натуропат. Т.е. от човек, който е подготвен достатъчно добре да диагностицира заболяване, но и да го лекува, както с ортодоксални, така и с други алтернативни методи. Аз познавам лекари, които предпочитат този вид на лечение, но тогава те знаят какво е заболяването, погледнато от научна гледна точка и какво да очакват като протичане и прогноза. А още по-важно е, че дейността на легитимните специалисти се контролира от професионални и правителствени организации, които защитават интересите и здравето на пациентите. Така наречените “хомеопати”, които са без адекватен медицински тренинг, не познават научно симптомите, етиологията и протичането на дадено заболяване, оттам и цялостното въздействие на хомеопатните съставки върху организма, поради което често правят и неетични, и нереалистични обещания към пациентите за лечение на дадено заболяване. Проблемът е, че такива хомеопати не подлежат на контрол и санкции точно поради нечленуването им в професионални организации, както и не подлежат на застрахователна отговорност. Поради което отговорността за избора, доверието и резултата си остават изцяло за сметка на клиента. - Какво кара хората да посегнат към наркотиците? - Никога това не е от хубаво. Много хора казват: “Аз започнах от любопитство и кеф.” Но ако ти имаш нужда от този вид самоувреждащ “кеф” (когато само преживяването в момента има значение за сметка на бъдещето), значи нещо наистина много не е на ред с теб! Ако избраният наркотик е стимулант, той доставя на човек нереалистично усещане за енергия, ефективност и благополучие, а ако е опиат, го вкарва в нереален свят на блаженство и халюцинации, откъсвайки го от реалния такъв, в който има страдание и болка. И в двата варианта субстанцията доставя временно и нереалистично усещане за себе си и бягство от реалността, с потенциално много опасни и необратими последствия за мозъка. В този смисъл самомедикирането с психотропни субстанции винаги идва от едно вътрешно напрежение, от страх, от опит да забравиш, да избягаш от себе си или просто да те няма, времето да отмине по-бързо, да се усмъртиш и в крайна сметка да се самоубиеш пасивно. - Психологията, освен наука, е и изкуство, така ли е? - Абсолютно. - И може да разтълкува сънищата също? - Сънуването е психична дейност и като такава е предмет на психологически интерес и изследване. - Знаете ли, д-р Панова, вечерта преди да взема интервюто с вас сънувах, че вземам интервю с Джими Пейдж, соло китариста на групата „Лед Цепелин”. ( Това си е самата истина! Б.а.) Бихте ли ми казали какво означава това? - E, това означава няколко неща, но две са най-очевидни. Първо, че сте много амбициозен човек и вземате доста на сериозно работата си и че мислите много, и то сериозно, за нещата, които пишете. А другото е очевидно ваш комплимент към мен, че ме поставяте в такава висока категория ... За което ви благодаря (смее се)!
