Писателят-медик Калин Терзийски отново се пропил. Това е експресната, сочна, "жълта" новина в последните дни. Тя се носи като греда в мътния новинарски поток, заедно с протестите на гръцките фермери.
Под повърхността остават сюжети като доклада на ЕК с всички критики към прокуратурата, правосъдието и корупцията, срещата на премиера Борисов с българи в Лондон, ескалацията на разбойническите набези по селата, новият двумилиарден заем, "присъствието" на Делян Пеевски в издание като германското "Шпигел", манипулациите с турското робство и пр.
Това че Калин Терзийски е решил да се върне към чашката изглежда частен проблем, но не е. 70 на сто от българите са част от това. Творците обаче са по-чупливи: много им се иска всички да ги харесват. Все още не е ясно дали Терзийски пие от мъка или от снобизъм. При първото човек се затваря и изчезва от полезрението на обществото. Във вторият случай влиза в ролята на жертва, търси популярност и съчувствие. А може и да ни показва как изгеждат нещата, които не признаваме. Нещо като пример, на който не бива да се подражава. Освен това пиенете е и болест.
Руският писател, актьор и режисьор Василий Шукшин подрежда къркачите в две категории: непробудно селско пиянство и градски пияница бохем. Самият той цял живот се лута между двете и само големият му талант ни остави ценно наследство в киното и литературата...
Дороти Паркър има своя гледна точка по въпроса: "Обичам мартини, особено две, на третото съм под масата, а на четвъртото - под хазяина"!
Въпрос на вкус, обстоятелства и черен дроб.
Терзийски е сърдит и гневен. Мнозина не го разбирали, а писателският туд се оказал недоходоносен. Повечето българи са угнетени от същото. Особеното в областа на културата е, че се опитва да съществува в среда, която нехае за култура. Нацията ни се отказа от половината човешки ценности доброволно, гласувайки за политици тъпанари. От другата половина ценности я отказаха избраните вече политици тъпанари.
В България творят хора с различен талант, успех и късмет. По-известни са тези, които нахлуват чрез хитрост и връзки на обществената сцена. Има и пробили с талант, но са малко. Пазарът е резервиран за избрани. Много автори на книги, картини, стихове и песни остават "неоткрити" за публиката, защото трябва да пробиват сами. Задкулисието в културата е точно толкова противно и всесилно, колкото и в политиката и ъндърграунда. Нерядко дори е едно и също.
Миналата година финансовото министерство плати 5 млн лв за сектор "Моци" (на името на румънски футболист в "Лудогорец") на частния стадион в Разград. Олигархът Кирил Домусчиев не можел да си завърши сам съоръжението и хоп - ето ти джакпота. Не мислете обаче, че парите са дадени от любов към спорта. Сделка е. Говори се, че е обещал 30-40 хиляди фенски гласа за изборите.
В момента и от "Левски" искат милиони, за да си завършели сектор на стадиона. Прави са - като даваш на единия олигарх, що да не дадеш и на другите.
От друг ъгъл сметката е по-различна. За 5 млн можеха да се издадат около 1500 книги в тираж от 1000 броя. Това прави минимум 1 500 000 читатели. Според статистиката обаче една книга у нас се чете средно от трима-четирима души, а нерядко и от повече. Така сборът става 4,5-5 млн.
Не е тайна, че властта заиграва от години с феновете. Ултрасите пък ги ползва и за "специални" поръчки. А четящите хора мислят, анализират и правят изводи. Задават си също въпроси и търят отговори.
Трудно е да се пресметне колко четки, грунд, платна и маслени бои могат да се осигурят на млади художници, колко стипендии, изложби и специализации по света с 5 млн лв! Ами концерти, рецитали, инструменти и турнета за възпитаници на музикалните училища и академии?
Сега си отговорете, защо пиенето понякога е и омраза.
От една книга авторът - при добро разпространение, реклама и ПР (на приятелски начала или платени) - може да изкара 5 хил. лв. хонорар. Две книги за година ще му осигурят 10 000 лв, или към 850 лв на месец. (Понякога писането на книга отнема години.) Ясно е, че тези пари не стигат за нищо, затова авторите на книги трябва да си намерят спонсор. Само че държавата и олигарсите си падат по футболисти, чалга и плеймейтки, а не по стихове и проза. Класическата музика и рисуването са в същото положение. Има богати хора, които помагат, но се броят на пръсти. И вината не е в притежателите на пари, а в манталитета, насаждан от държавата и управляващите. Манталитет на богове от Олимп със слама в джобовете.
Положението с медиите пък е направо трагично. Или си на хранилка при Пеевски - или ядеш дървото. Хипотетично съществува и трета възможност - да те харесат от Фондация "Америка за България" - но е прекалено хипотетична. Става реална, ако си част от друг план. Свободна медия е тази, която може сама да се издържа. Ето такова животно тук няма. Ако някой се опита го обявяват за луд или избягал от клетката. Последствита в повечето случаи са еднократни.
Културата на една нация не зависи от алкохола, а от качеството на творците и техния продукт. Омар Хаям възпява виното сякаш е съвършената жена. Здраво са пийвали Херодот, Хипократ, Сергей Есенин, Джек Лондон, Лайза Минели, Томас Олдрич, Едгар Алън По, Маяковски, Уилям Фокнър, Хемингуей, Уинстън Чърчил, Скот Фицджералд, Реймънд Чандлър, Джак Керуак, Чарлз Буковски, Тенеси Уилямс, Труман Капоти... Но са ни оставили гениални неща, които правят света не просто поносим, а достъпен.
Нямаме никакво право да ги съдим. Проблемът у нас е, че творците и останалите пият, а политическата върхушка се държи като нахален пияница. Ето ви една особеност на българското пиене в чест на културата. Нямаме култура, но имаме пиене и страсти по нея. Нямаме и футбол, но пари за него винаги се намират. А по селата вече си палят печките с Вазов и Славейков. И без това историята се оказа друга... Ако не беше алкохолът, нямаше толкова да се възхищаваме на Ботев, Левски, Караджата, Паисий... Признаваме другите, само когато сме пияни. Тогава мразим и несправедливостта. През останалото време си живеем с нея. Затова, ако злоупотребата с чашката другаде е болест, тук е опит за летене. Да се издигнеш над нещо, което постоянно си. Полет с чужди криле...
Димитър Попкутуев
П.П. "Когато един луд не може да бъде разбран от другите луди, той просто си остава един неразбран луд. Когато един пощенски служител се проваля заради неимоверните количества алкохол, които е погълнал предишната вечер, той става журналист, а в най-лошия случай — писател. Когато на един човек белите дробове не вършат никаква работа, а черен дроб той просто няма, не му остава нищо друго, освен да използува мозъка и въображението си. Пълна физическа разруха. Няма дух, няма тяло, душата е тленна отсянка на нашето мрачно битие. Животът трябва да се убива бавно, съзнателно, всеки ден, всяка минута, като мръсна бутилка от долнопробен скоч. Съдбата трябва да бъде проигравана на комар — методично и целенасочено до момента, в който подобно на Оруел възкликнеш: 2+2=5".
Чарлз Буковски
