Охранител прострелял със служебното си оръжие известния криминален психолог Тодор Тодоров. Куршумът се забил в подбедрицата му. Лекарите в клиниката направили куп грешки, които довели до тежки усложнения на раната. Едва не се стигнало до ампутация.
За първи път Тодор Тодоров разкри пред Фрог нюз за всички тези премеждия. Вижте разказа му:
Първият ми работен ден извън МВР беше, 10 декември 2012 година, пълен с амбиции, нови идеи. Бях решил, че на 40 години е добре човек да направи промяна. Бях виждал как хора, които цял живот работят в една система, като МВР, как накрая нямат желанието и енергията да правят нещо, а системата просто ги изплюва, защото те не са вече достатъчно ефективни. Бях взел категоричното решение, че с мен това няма да се случи. За съжаление обаче, по законите на Мърфи, в такъв момент ти се случва нещо, което здраво те разтърсва и те кара да преосмислиш някои неща. В първият ми работен ден извън системата, както си стоях на бюрото, вече на по – спокойна работа така да се каже, бях прострелян.
В първият момент, в който чух гръм и усетих, че нещо ме удари в крака, въобще не можах да „включа“ , че става въпрос за изстрел. В такива моменти времето тече и много бързо, и много бавно. Поглеждам надолу, виждам дупка в панталона, вдигнах крачола. В този момент от огромна дупка в крака ми започна да блика кръв страшно много кръв, тогава разбрах, че съм прострелян в подбедрицата. Това стана в 12 и нещо по обяд. Малко преди това слушах Хоризонт. Четяха присъда на известното ОПГ „Килърите“, на първа инстанция в Шумен. Първата ми мисъл беше, че това е свързано по някакъв начин с тях, понеже много – дълго време работих по тази група. Прикрих се зад бюрото си и започнах да търся моето си оръжие, за да не ме позволя да ме убият съответно. Слава Богу, пистолета беше заключен в касата. Вратата се отваря и застава някакъв възрастен мъж, който стои с пистолет в ръка и супер втрещен пита „К‘во стааа, к‘во стаа???“ Тогава осъзнах, че прострелването ми е от "идиот", не от килър! Реших, пълзейки по земята, да го достигна и разкъсам, защото осъзнах, че с това прострелване ми се стопира всичко, заради което напуснах МВР.
Започна да ми говори някакви нелепици от сорта „Спокойно, нищо ти няма“, при което аз съвсем полудях. Тъй като кръвта течеше обилно, с колегите се опитахме да я спрем. Колегата си свали колана и се опитахме да стегнем, но дупката беше толкова голяма, че….. Оказа се, че влиза в крака ми след рикошет от пода, където се беше сплеска и станал, като еднолевка проектила. На помощ ми се притече едно от момчетата, които работят като лични охрани във фирмата. Той успя да направи превръзка и кръвта спря. Полицията дойде преди линейката и това беше най – милият момент. Когато униформените полицаи влязоха в помещението, на първия репликата му беше, защо точно на теб ти се случи това нещо. Този човек го познавам от 1999 година, когато той беше изпратен на психологичен реподбор. Аз категорично се застъпих за него, че той е добро ченге и не трябва да бъде отстранявам от системата (става дума „изчезналият“ полицай от 4 РПУ, за когото Фрог ви разказа преди време).
Това мое решение ми коства доста тогава, като начинаещ служете, но не отстъпих и той остана полицай. Другият се оказа, че е бил няколко пъти с мен, когато свалях самоубийци от покривите, за да подсигурява. Те задържаха стрелеца, който се оказа някакъв идиот, който си играел със служебното оръжие. Без да иска произвел изстрел, той минал през алуминиевата дограма, отделяща кабинета от коридора в офиса, рикошира в пода и се спира в мен. Успокоих се, защото не ми беше счупена костта, а усетих че проектила се удари в нея. Сега, като го разказвам, ми звучи дори нелепо, но аз просто пипнах с пръст костта ми в дупката, така разбрах че не е счупена. Дойде линейка. Решиха, че ще ми включат кръвопреливане, защото бях загубил много кръв. Премериха ми кръвното и се оказа, че от адреналина кръвното ми беше 180 на 150. Тогава лекарката забрани да ми преливат кръв. Полицията ми направи ескорт до много известна и прехвалена болница. Това, което ми се случи обаче беше много по – страшно от самото прострелване.
В спешното трябваше да ме оперират, за да извадят куршума. Беше сплескан, не бе успял да пробие до край подбедрицата и да излезе. Оказа се, че върхът му е стоманизиран. Биха ми упойка отпред и отзад, явно беше местна. Оперира ме д-р Газибаров. Явно от афекта и адреналина упойката не успя да ме хване. Започнаха да режат, а аз да крещя. Болката беше умопомрачителна, зверска. Упойката ме хвана, след като започнаха да шият. Когато вкараха една тръба в ранения канал и пуснаха кислородната вода, тогава беше най – зле положението. Колегите, които чакаха пред операционната, казаха, че от вън се е чувало, все едно ме колят. Положих доста усилия, за да не се разбере какво е станало, защото моя образ беше преекспониран, а майка ми приключваше битката с едно много тежко заболяване. Не исках да се тревожат излишно. Изчаках да се посъвзема и звъннах на майка ми и баща ми, за да ги успокоя, че се е разминало всички и като цяло съм о.к. Това, че всичко беше инкогнито може би ми изигра лоша шега. Във въпросната болница определено не се отнесоха по професионален и експертен начин. В последствие се оказа, че нито един от лекарите не е наясно с моето състояние.
След като ме изписаха след дни, бяха пропуснали да ми продължат антиколаголантите – това са противосъсирващи, които при огнестрелна рана са задължителни много дълго време. Оказа се, че раната не е добре обработена, защото на 3 –я, 4 – я ден, след като си бях в къщи, кракът се наду, започна да тече гной от входната и изходната страна. Наложи се да отида в Пирогов, където казаха, че е много зле положението и има опасност да загубя крака си. Аз тогава не издържах и се обадих на главния секретар на МВР, за да му кажа какво се случи. Тогава Калин Георгиев мигновено се намеси в ситуацията и всички във ВМА се ангажираха с моя случай. Дори тогавашния шеф – генерал Тонев ми се извини с неудобство за това че съм доведен до това положение от неговите колеги. Бях допълнително приет във ВМА, отвориха отново раната, почистиха и започнах терапия с много тежки антибиотици. Слава Богу, всичко приключи благополучно въпреки опита на лекарите да ме осакатят.
