Помня като вицепрезидент Брага Димитрова беше ходила в Стражица да види докъде бе стигнало строенето на къщи след голямото земетресение. Върна се много разстроена. Попитах я, толкова ли е лошо състоянието на хората там.
Вместо отговор ми каза, че когато си дошла поискала от тогавашното правителство да се отпуснат средства на хората, за да си построят домове, а от там й отговорили, че няма пари. Беше разочарована по-скоро от безразличието им. Това разказа пред Фрог нюз писателката Мария Антонова, която на 7 март т. г. ще представи книгата си „Дневник за едно приятелство“. Ето какво разказа тя:
- Как решихте да напишете книга за Блага Димитрова? Защо в този момент го направихте, а не по-рано?
- След като в продължение на тридесет години си водих Дневник, естествено е в един момент да поискам да го издам. Още повече, че за мен това ми приятелство с Блага Димитрова бе един безкраен празник. Знаете ли наскоро чух прекрасен израз от г-жа Ренета Инджова, а именно: „Ние трябва да се научим да честваме другия”. Замислете се само колко хубаво звучи това. Чрез този Дневник аз наистина искам моите усещания за радост от срещите си с поетесата и писателката, с Човека Блага Димитрова /защото тя наистина беше един прекрасен Човек/ да ги предам на читателите и те отново да започнат да четат не само моята книга, но и другите й книги, като по този начин това четене да се превърне в едно своеобразно честване. Що се отнася до това защо сега тринадесет години след смъртта й издавам тази книга, ще ви отговоря по следния начин: трудно, много трудно се пише за близък човек. На няколко пъти се опитвах, но не можех… А това, че излезе сега, означава, че е дошъл моментът. Нямам друго обяснение.
- Как се запознахте с нея? По какъв начин се разви приятелството Ви?
- Който прочете книгата ще разбере, че поводът да се познаваме е романът „Отклонение”. Казвайки това, веднага си давам сметка, какво може да направи една книга: тя може да раздели читателя от автора, но може и да ги сближи завинаги. В случая аз харесах романа й, написах й писмо, след което получих отговор и … така започна нашето необикновено приятелство. Отначало като нейн ревностен читател, а след това вече тук, в столицата аз бях много близо до нея и семейството й.
- Разкажете ни за общите ви моменти?
- Много са. В книгата съм описала почти всички. Който проявява интерес ще прочете за тях. Нека не се повтарям. Разбира се не всичко може, а и не трябва да се казва. Все пак съм запазила някои неща само за себе си.
- Кои са трудните моменти в живота на Блага Димитрова?
- Тя беше много емоционален човек, предан приятел, с чувство за дълг не само към близките си. Мисля, че най-трудно й беше когато загуби майка си. Тогава често повтаряше: „ …Как ще живея без майка си?” Разбира се притесняваше се и за Хани, искаше да види нейната реализация в живота.
- Как гледаше на управляващите? Какво харесваше и какво не?
- Вълнуваше се от събитията в страната ни, особено след 10 ноември 1989 г. Разбира се искаше промяна в България, но в никакъв случай в този й вариант. Помня като вицепрезидент беше ходила в Стражица да види докъде бе стигнало строенето на къщи след голямото земетресение. Върна се много разстроена. Попитах я, толкова ли е лошо състоянието на хората там. Вместо отговор ми каза, че когато си дошла поискала от тогавашното правителство да се отпуснат средства на хората, за да си построят домове, а от там отговорили, че няма пари. Беше разочарована по-скоро от безразличието им. А що се отнася до това дали харесваше промените, които ставаха ще отговоря и да, и не. Съмняваше се в честността на много от т.нар. лидери. А по-късно изрази това недоволство с подаване на оставка като вицепрезидент. Според мен с това показа, че не можеше да работи в среда, в която няма прозрачност, няма искреност, няма яснота. Блага Димитрова беше много почтен човек, за да бъде сред съвременните играчи в политиката. Днес те или са извън властта, или пък са освобождавани от работа.
- Пишете, че е била много верен и предан приятел. В какво се изразяваше това?
- Малко ли е да знаеш в днешно време, че една врата е винаги отворена за теб? Че имаш до себе си един човек, /дори само един да е /, да се радва когато те види, да е готов на всичко за теб? Знаете ли всяко приятелство е ценно с искреността си. В противен случай, то не е приятелство? Аз вярвам в приятелството между хората. Френският писател Екзюпери има следната мисъл: „Най-големият разкош на Земята е разкошът на човешкото общуване”.
- Много известни българи си отидоха от този свят с болка в душата. Как си отиде тя?
- По отношение на политическия живот в страната с огромна болка и разочарования. Тя като всеки човек мечтаеше да види България в друга светлина: хората щастливи и спокойни за себе си, за семействата и близките си. За съжаление нещата тръгнаха в съвсем друга посока. Не случайно на 26 март 2003 г., когато в НДК се състоя премиерата на том 1 от нейните събрани творби подготвен от Йордан Василев, тя каза на Надежда Нейнски: „Наде, Наде, какво искахме, какво стана?”. Не звучи ли това като едно обобщение за всичко, което се случва в страната. Знаете, ли че съжалявам, защото и аз бях една от тези, които я молеха да стане вицепрезидент на страната ни. Тя бе много честен човек и си мислех, че като е там ще респектира властимащите и те ще работят за България с чувство на отговорност. Съжалявам за това. Защото ако си беше останала в дома, щеше да напише още книги, на които днес щяхме да се радваме.
Стигнах обаче до извода, че ние българите не умеем да ценим нашите водачи и нашите почтени хора. Ярослав Хашек започва своя известна книга с думите: „Трепери читателю, в това уникално издание за пръв път ще се срещнеш с оригиналните цветни илюстрации на Йозеф Лада”. Да сте прочели у нас подобно нещо за някой художник, за някой политик, за когото си искате? Няма и да прочетете. Ние сме народ, който не обича да възхвалява другите, не обича себе си, а оттам и не обича другите. Вижте само колко възрастни родители са изоставени по селата – там ги крадат, там ги убиват, там те не смеят вечер да затворят очите си за сън… На какво прилича това? Това показва, че ние сме народ без уважение към никого и към нищо. Кой ни направи такива? Ние самите ли, или тези, които са на власт ни дават пример?… Отговор нямам. Всичко това го казвам пак в контекста на въпроса ви за Блага Димитрова. Ние и нея не можахме да оценим? Изминаха тринадесет години от смъртта й, а общината все още не се е сетила да сложи паметна плоча на дома, в който е живяла. Тя не беше оценена и като вицепрезидент. Помните, че си подаде оставката? И само нея ли не можахме да оценим? Не, нали? Ние живеем нито с памет за историята си като народ, нито пък в настоящия ден се стремим да направим от живота си история. Питам се: що за народ сме?
Въпросите зададе Катя Илиева
