Георги Атанасов е от поетите със свой ясен и категоричен поетически профил. Но и от творец, който стои на едно хигиенично разстояние, далече от всяка конюнктурност, от литературните битки и шумотевици... Забелязван или не той оре своята поетическа бразда със завидно търпение и всеотдайност. „Осмият цвят на бялото” – е една нежна, даже твърде нежна за мъжествените поетични вибрации, словесна симфония.
В нея, в типично негов стил – Георги Атанасов оглежда двора си, метафоричния си двор, а сякаш вижда всичко.
Вселенски е някак този двор. В него стават очевидни и хаосът в човешките отношения, и космическата самота на сърцето, и неутолимата жажда за още, за отвъд, за някъде...
Не съм критик и не ми отиват критически формулировки, мога да кажа само – че е удивително чисто и освежаващо да се докосваш до такива думи, да влизаш в храма на душата си с точно такива очи, без да плашиш и да настояваш, без да се надвикваш с останалите същества, с другите звуци, а само миролюбиво да наглеждаш нещата – не като господар, а като радостен стопанин.
Казвам това, с ясното съзнание, че не изричам нищо достатъчно достоверно за хора, свикнали да боравят с чисти факти. Но поезията е едно съвсем недостоверно изкуство. Доверява се на недоказуеми твърдения и работи с опровержими доказателства, с онези еща - чувства предчувствия, неясни усещания… Така че това е инструментариумът ми и на него се опирам.
След прочита на тези стихове имам вкуса от мъдрост, която сълзи, подобно смола по кората на дървото. Виждаш пролетта, виждаш цветовете, чуваш писъка на сойката, а под всичко това – дървото плаче с едни меки и топли сълзи и ти казва колко отдалече е събирало болката си.
Още нещо искам да кажа за книгата на Георги Атанасов - че тези стихове стигат, където са тръгнали. Че намират пролука до човеците, а това вече е много. И е важно.
„Високо в тревата“, „Яснота“, „Опори на духа“, „ Завърнеш ли се“… дори само хвърлените ей така, заглавия на циклите в книгата очертават същото онова нещо – пътуването към дълбоките места на човешкото, пресичането на световните коридори и най-вече отчитане на една неразривна връзка с майката-природа, в която всички сме завинаги едно.
Ще се опитам да се подкрепя със стих от книгата:
ЗАД ОГРАДАТА
Над ябълката въздухът е розов.
Под сянката водата е зелена.
Зад портичката друга е вселената,
Без път и без коларски коловози.
Остенът пуска коренче до дряна.
Той жълтите ми спомени разказва –
Как припекът е имал топла пазва,
а крушата – заоблено коляно.
Това – до портичката. А зад нея,
От миналото ми и по-дълбоко
Вселената кръжи в една посока –
възражда се,
расте,
цъфти
и зрее.
И още нещо... На мене ми допада тази тънка философия, която е разтворена във фините метафори и само проблясва...
„Който стигне до края, открива началото“,
„Всичко, което е днес и сега,
Друго било е и друго ще бъде“
„Умът докосна мъдростта, но тялото го изостави“..
Признавам си, че съм пристрастна към такива неща в поезията.
И ако има нещо лошо в пристрастието, поемам вината.
Но благодаря на Георги Атанасов, че пише, радвам се, че сме повече близо, отколкото далече и не сме спирали да се срещаме в коридорите на света. И има Смисъл в това срещане.
На добър час на книгата и много умни и сърдечни читатели!
Виолета Христова
