Присъединяването на България към ЕС е последната надежда на страната за избавление. Това четем във фейлетон от българския писател и издател Владимир Зарев, поместен в петъчния брой на германския “Зюддойче цайтунг”.
Една събота през пролетта.
В София.
Светлината въздейства някак си непохватно и безпомощно, както върху новородено. Това е светлина, в която всичко изглежда възможно.
За повечето българи т.нар. трансформация се оказа месомелачка за техните надежди, трупали се години наред. Социализмът приличаше на блато, от което се надигнаха мехурите на нашето недоволство. На неговото дъно като тиня се бяха наслоили морален и икономически упадък. И изведнъж, сякаш падането на Желязната завеса е отприщило пътя на закъснялата светлина от Запада, пред нас се появи онзи съдбовен 10 ноември 1989-та, който за нас беше възможност за ново начало.
Все още си спомням първите прояви, които наричахме митинги, магическите цветове на слънчевите залези, онзи хор от човешки гласове и яростта и нетърпението на това огромно множество от хора. Какъв изблик на надежда и ентусиазъм в студения въздух, който сякаш не стигаше за всички! Стотици хиляди стояха наблъскани един до друг. Техните викове и въздишки прорязваха нощта като огнени кълба, като SOS-сигнали на бедстващи в морето с порив за обрат към по-доброто бъдеще, на което всички се надявахме.
За съжаление, преходът в България се оказа един безкраен процес, изпълнен с мъчения и горчиви разочарования. Крехката и неопитна демокрация беше задушена от бивши кадри на тайните служби и партийната номенклатура, които бяха заети с трансформирането на политическата си власт в икономическа. Така по един недостоен начин възникна една нова политическа класа от хора, които бяха жадни за власт и пари.
Днес е събота.
Разхождаме се с моята 11-годишна дъщеря с прекрасното име Зорница. Следва ни глутница от бездомни кучета, а живеем в Лозенец – един от може би най-тихите и хубави квартали на София. Катерушките на детската площадка са изпочупени. Земята е осеяна с отпадъци и захвърлени найлонови торбички за пазаруване. От бурените, които надвиват пейките, се подават игли и спринцовки – неми свидетели на краткотрайни райски мигове в условията на ад. Във въздуха се носи дъх на влажна пръст, на смърт. Преди няколко години на това място беше застрелян един “бизнесмен” – арабин, предполагаем търговец на дрога. Оглеждам се плахо и се забързам със Зорница надолу по улицата. Срещу блестящата фасада на новия фитнес център, изникнал точно срещу детската градина на Зорница, преди време взривиха друг дебел “бизнесмен” точно в момент, когато учителката показваше на децата, как се рисуват патета. Но децата вече знаеха, че са убили “Макарона”.
Такива неща, мислех си аз наивно, вече няма да се случват, когато влезем в ЕС.
По-нататък авторът описва случая с “Вальо Топлото”, с невъобразимите злоупотреби, вършени в софийската “Топлофикация”, пише за пломбираните радиатори от много от потребителите, и за въпреки това по-високите сметки за парно в София, отколкото тези в Берлин независимо от 10-кратно по-ниските доходи на българите.
Питам се, продължава авторът, в коя друга страна бедни хора биват преследвани от закона заради неплащане на услуга, която не са ползвали, и къде другаде нито един от онези изнервени момчета, които през последните 17 години сваляха и последната риза от гърба и обезмислиха труда на поколения, не е вкаран зад решетките? В коя друга страна ДДС-то върху книгите и хранителните стоки е 20 %, и само 10 % върху печалбите от хазарт?
Когато един път една журналистка ме попита, кои наши страхове ще останат в миналото след влизането ни в ЕС, аз отговорих, че това е преди всичко унизителният страх от бедността, която непрекъснато ни тика към материалното, към първичните рефлекси за собственото ни оцеляване. И страхът да търсим справедливост – една ценност, която дълги години беше потъпквана с крака.
Ние трябва да покажем сила да се справим и сами, да научим, че държавата не е структура, от която за нас произтичат само задължения, а че имаме и права, особено когато тази държава е в такъв упадък. Чак когато демонстрираме кураж срещу невежеството и подкупността на управляващите, само тогава можем да създадем едно гражданско общество, в което да възтържествува справедливостта. Чак тогава ще престанем да бъдем другите, онези “отдолу”, а ще принадлежим наистина към Европа, завършва статията на Владимир Зарев в “Зюддойче цайтунг”.
Материалът е излъчен по радио „Дойче веле”
