Строго погледнато не заслужава да бъде назован с името на писателя: той няма отношение към онова, за което ми е думата. Ние мъдроглаво не водим русчуклията за български писател, ка щяло, он пише на немски, па и живее извън отечеството, главно в Австрия, къв българин е пък той. И не го числим в стройните си редици.
Кафка тоже пише на немски. Ала чехите не се отказаха само за това от него. И сега те се гордеят с писателя Франц Кафка, а ние подсмърчаме без Елиас Канети, когото изцяло и безповратно предоставихме на австрийците, барабар с Нобеловата му награда. Можеше ли да стане иначе? Да, ако не беше нашата недалновидност, яко подсилена от свирепите ограничения при соца с неговото умопомрачаващо невъзвръщенство, идеологизираност и в костния мозък.
Какво пречеше да смятаме Канети – и – за български писател? Ама как? С мерак. Съдете вие: „Речник на българската литература“ (БАН) недвусмислено твърди: „Константин Костенечки принадлежи и на българската, и на сръбската литература“ (в статията за него). Кога требе да предоставим българин на сърбите, вършим го най-охотно, а да запазим наш човек – за нас – никакви ни няма. Съвършено правилно броим свв. Кирил и Методий блъгари родомъ. Но: в Гърция ги водят за гръцки дейци. Значи няма нищо нечувано и невиждано човек да принадлежи едновременно към две национални книжнини. Тогава? Защо с лека ръка, по-точно лекоумно, се отказваме от наши люде? Питали Канети какво да бъде изписано отзад на облегалката на стола, където трябвало той да седи при връчване Нобеловата награда: България (където е роден и живял) или Австрия (където е живял и на германски писал)? Той отговорил: „Русчук“. И в прав, и в крив текст писателят не загърбва своята родина: сторва го тя, ние, бъзливците, които щур уплах ни гони да се комуто и да било опълчим, та предпочитаме беззъби чуждоугодничества, ако ще би отявлено противобългарски: тъй ни дресираха, яко, другарята.
„Жорнал де Бразилия“ (9.4.1982) помества „Канети. Безвластието на тълпите“, статия от Нара Антунеш. Напук родоотстъпничеството ни спрямо писателя, в тоя столичен всекидневник тя заявява: „Въпреки италианското име Канети е българин по рождение, бил е възпитан в Австрия, пише на немски и живее понастоящем в Лондон“. От 1989 е „Факел в ухото“ (издателство „Еспасош и темпо“, Рио, превод Ерберт Каро), в бележка на задната корица стои: „Българин, от еврейски произход, Канети пише на немски“. По бразилски обществени библиотеки виждал към фишове с името на Канети поставени в раздела България. Говорил съм с тамошни интелектуалци, мои приятели, тям е криво, че нобелист нямат, а нееднократно го заслужават, и казвали са ми вие имаме тая награда: за тях Канети е българин. Та: инородци числят Канети за наш сънародник, а ние го бързешката, слепешката низвергнахаме от туй поприще. Кой друг народ работи тъй самоотвержено против себе си? Защо го вършим? Кой ни го втълпи, другарята ли?
За да не бяхме изгубили Канети, нужно бе далеч преди нобеловото му отличие да сме на ясно какво да правим с такива като него, защото не е единствен, ни тогава, ни сега. Но за целта е потребна избистрена и на дело отстоявана държавна политика за съхранение на отечествените духовни ценности, каквато нямаме, а все по-често българи ще пишат на чужди езици. Та с нявгашното мерило, присъщо на соца и равнозначещо с прокрустово ложе, не бива да подхождаме към действителността, понеже она се твърде-твърде промени. Следователно и подходът ни към нея да ѝ съответства. Любимите (ние си ги избираме, а речено е каквото зло сам си направиш, и дяволът не може ти го направи) ни управленци и лукаво витийствуват: където има един българин, там е България. И нам мед капе на лековерните ни душици. Но да вмислим.(З)начи живее земляк в братска Папуасия, пише художествено, обаче не на български. Е тоа па кво да го прайми ся? Бе къш и толкоз. Димитър Инкьов остави десетки, може би над четиридесет книги, не го имаме за български писател: те са на немски. Тая отрицателщина към наши творци извън българската реч омайна, сладка, я наследихме от лагера, него веч го няма, крайно време е да променим отношението си към тях. Как? С мерак. Трябва да приемем, че другопишещите са тоже част от българската книжовност. Да, по езиков белег те се различават спроти българопишещите. Затуй съставляват по-особен дял от нея. Но: от нея, а не извън нея. Така с обозначението инакопишещи българи ще приобщим и приобщаваме сънародници, които оставим ли ги безпризорни, то нищо не печелим, тъкмо напротив, губим. Въпросът е: каква политика да провеждаме: настъпателна или отстъпателна. Каква ни е ползата от едната и другата? От винаги българите са прочути с воински умения. И прекрасно знаят, че само с отстъпления до победа не се стига. Предвиждам възраженията: щом са българи, да пишат на български; що се отказват; о, неразумний; и без петел съмва и пр. Идеалното положение би било всеки българин да пише на български. Но, ако сте забелязали, животът далеч-далеч не е идеален. Затуй изводът ми как да постъпваме с другопишещи сънародници е: да ги възприемаме като дял в отечествената книжовност, от две злини, по-малката, на халост е да се самоограбваме. Нека другаде ги водят (и) техни писатели, поети, не можем го забрани, а и не е нужно, както нам не могат запрети да ги смятаме за български творци. Те не разделят две литератури, два народа, а ги свързват. Чак ми става жал колко сме бъзливи. Д-р Петър Берон защо го тачим като български интелектуалец, писател, нали е писал трудовете си на френски, немски? Защо вдигнахме – презаслужено – паметник на Джон Атанасов? Мигар е правил своите разработки на говора ни мил? Обаче върхът в низостта към самите нас е следният. Лондонското издателство „Саймън енд Шустър“ пусна справочника „Who wrote what when?“ Там виждаме, черно връз бяло, „Канети, Елиас“ (заглавие) и, ах, глей моля ти са, дословно, па добуквено: „Български (подчертавка моя, Р. С.) романист, драматург и есеист“ („Bulgarian novelist, playwright and essayst“). През 2004 г. същият труд е отпечатан с родната кирилица под наслов „Кой кой е в световната литература“. Но. Но. Издателство „Изток-запад“ е преинаквило горното и го е натаманило ей тъйнака: „Австрийски (роден в България) романист, драматург и поет“ (!!!). Мъдро, чак мудрейшо, а? Бе да си турнем лопатката отдире, че то не се знае знае ли се.
Защо тоя страхлив страх, уважаеми издатели, предполагаемо българи? Мчи нали авторът на справочника поема отговорност за своите думи? Как така великобританските ви колеги не се боят да напишат каквото са написали, а вас гони ви як бъз добросъвестно да преведете от тях заявеното? Оти самоцензура? Кой ви я налага? Защо се престаравате и мачкате без друго снизеното ни самочувствие? То не е даденост свише, или непроменяема величина: създаваме си го ежедневно всите българе: едни против него, други за него. Вие от кои сте? Нека допуснем, че Канети бе се родил не в България, а в Сърбия. Дали сърбите щяха да го подарят някому, както го сторихме ние? Щяха ли да заличат позорния факт, че според лондонското издателство тоя нобелист е българин? Едва ли. Затуй сърбите имат изключително високо национално себеусещане, толкова високо колкото нашето е ниско. Повтарям: нали Канети е живял в България, Австрия, Великобритания, Швейцария, питат го какво да пише на табелката му при връчването на отличето. Отговорът е: „Елиас Канети, Русчук“. Тогава чий е писателят, и то според него самия? Защо се отказахме и отказваме да признаем, че тъкмо в юбилейната за България 1981-а бяхме удостоени с Нобел? И още.
На 5.12.2007 в сградата на Европейския парламент, зала „Ана Линд“ г-н Ги Ферхофстад, бивш министър председател на Белгия, държи реч по случай нему отредената награда за европейска книга и отбелязвайки към какво трябва да се стреми Европейският съюз, заявява (присъства Жозе Мануел Барозо): „Ще си позволя да цитирам спомените на българския (Р. С.) писател Елиас Канети, че в Русчук седем езика се говорели“. Тоест Канети най-пряко, отявлено е посочен за български писател. А родният му град – за пример на Европейския съюз: да живеем заедно, като всеки пази своите отлики. Защо не смеем да кажем относно Канети онова, което чужденци тъй храбро, а за да съм напълно искрен с оглед нашата дупедавщина, нагло изричат, пък отношенията им с Австрия не се влошават?
В дълбокия социализъм не биваше да броим високогласно Елиас Канети за български писател, оти значеше признаване, че може да пробиеш твърде успешно в загниващия капитализъм, а към това ли ще подбутваме новите човеци, човечки, нали трябваше кротичко туканцък да кютат под топлото крило на партията? Но след като демо(но)кратясахме онаследената страхливост спрямо Канети остава непокътната, от порядъка на битият бит и проч.
За да проумеем с дебелите си глави добре ли постъпваме, отказвайки Елиас Канети, нека вмислим: какво (шепа или по-малко?) би останало от еврейската книжовност, ако тя се ръководеше само по езика, на който са творили нейните писатели? Какви еврейски словесници са, примерно, Кафка, Бродски, щом не са ползвали ивритски? Но тях ги има по израелските справочници. А в нашите има го Иванчо Курабийката, няма го Канети. Молчать, не рассуждать.
От някого знаем: където е детството на писателя, там му е родината. Канетовото детство е в България.
България има нобелист и той се казва Елиас Канети.
Румен Стоянов (Факел.бг)
