Отчитайки факта, че много хора постоянно ме представят за цяло и нещяло като сериозен виновник за прехода в България съм длъжен да уточня някои елементарни факти, които водят до обратната логика. Затова се спирам в такъв детайл към поетапността във времето. Това призанание направи финансовият експерт Кольо Парамов в ureport. bg.
Парамов в Първа частна банка (ПЧБ)
За директор на ПЧБ в Златоград бях назначен на 03.10.1992 г. След 10 дни положих клетва в 36 ОбНС като депутат. От 15.10.1992 до 31.03.1995 г. съм бил в неплатен отпуск в ПЧБ, не съм бил административно отговорен като длъжностно лице. Интересувах се много от банката в Златоград. Тя беше моя идея и моя реализация. В крайна сметка откриването на клона в Златоград, филиалите в Бенковски, Кирково, Неделино, впоследствие тези в Мадан и Рудозем и вариантът с Подкова бе в рамките на един комплексен проект за стабилизация на Родопите.
Към 31.03.1995 г. бях работил в банката само цифром-словом 10 дни по старта на откриване на клона в Златоград. Председателят В. Йосифов (Венцислав Йосифов, председател на създадената през 1990 ПЧБ, фалирала през 1997 г. – б.р.) ми предложи да ме установи като съветник в управленския екип на мястото на бившия икономически министър Иван Тенев. Като такъв не можах да просъществувам дори 40 дни.
Изкарах до 8 май 1995 г., т.е. само 38 дни след 1 април. Не знам защо, но започвайки на лъжовния ден, някак си не ми потръгна. Тогава цитирах Радой Ралин, че: „Който постъпва толкова честно, не живее просто лесно“. На 8 май 1995 г. ме уволниха от ПЧБ по искане на кабинета на министър-председателя Жан Виденов. Причината – написана и отпечатана във в-к Труд, бр. 96 (14582) от 25.04.1995 г., статия със странното заглавие: „Днешното правителство прилича на неподготвен студент, за когото няма значение оценката“. Статията бе по повод 100 дни на правителството на Жан Виденов и бе първото предупреждение, че червените олигарси ще съсипят България.
В интерес на истината В. Йосифов се отнасяше към мен с огромно уважение и винаги приемаше нестандартните ми оценки. В началото на април 1995 г. ме изпрати в Рим за решаване на суперважен проблем – установяване на кореспондентски отношения с Banca di Roma. Престоят ми от 7-8 дни беше много плодотворен. Имах две срещи с Ема Бонино като еврокомисар (италианка, европейски комисар от 1994 до 1999 г. – б.р.), с хората около Марко Панела (историческият лидер на Радикалната партия в Италия – б.р.) и трансрадикалите. Оттам в папската канцелария, а после и на някои други места.
Два дни бях постоянно с Арбен Джафери – един уникален македонец от албанската диаспора (създател и почетен председател на Демократичната партия на албанците в Македония (ДПА) – б.р.). Прекрасен философ, класен политик, който още от 1995 г. бе прогнозирал какво ще се развива на Балканите в следващите 20 години. От него научих, че безкомпромисната истина не трябва да се премълчава никога и в никакъв случай. Изпълних задачата перфектно и твърде неочаквано, но рискувах и написах горната статия.
Така си заработих уволнението от ПЧБ. Виденов, Гечев и компания се бяха натоварили на един влак с мечти и утопии, че нямаше начин да не стигнат до там – до края си Преждевременно!! Това и чакаше Иван Костов. Той като изпечен политически ловджия удари десетката за трети път. Първия път като финансов министър успя да скрие външно-търговските дружества, в които имаше цели $1.530 млрд. – февруари 1991 г., втория път успя да свали Филип Димитров от премиерския пост – 20.11.1992 г. и третия път да програмира хиперинфлационна база (Х-ХII.1997 г.) и да получи премиерския пост.
17 юли 1994 г. Кольо Парамов и Иван Костов, след като Парамов е докладвал за срещата си с председателя на Югославската централна банка проф. Аврамович (Деде)
17 юли 1994 г. Кольо Парамов и Иван Костов, след като Парамов е докладвал за срещата си с председателя на Югославската централна банка проф. Аврамович
Първия път, II-V.1991 г., Костов гарантира на обкръжението на Т. Живков, че парите от 388 външнотърговски дружества няма да бъдат търсени и червените им разпоредители могат да си ги откраднат свободно без никакви ограничения. Втори път Костов гарантира, че СДС няма да управлява България и наченките на червените олигарси могат да се реализират. Третия път Костов овладя България – I.1997 г. – V.2001 г. и попиля държавата с най-арогантното й разграбване.
Иван Йорданов Костов свърши най-наглата и безкомпромисна дезорганизация на СДС и на цялата политическа класа в България. Вече 15 години след това лаборанта Костов е доволен от състоянието в дясно – пълна идилия от противоречия и алогични политически действия. И не разрешава никога добра дума само за един човек – Бойко Борисов. Споменаването на името му, от който и да е, е паника за душата Костова.
За Бойко Костовата препоръка е само една – „ежечасно, ежеминутно и в масов мащаб“ по определението на Ленин, трябва да се създава, ражда и разпространява негатив. Като добър последовател и познавач на Владимир Илич, и преподавател на неговото творчество, човеконенавистната политика на Иван Костов е твърде целенасочена постоянно трябва да бъдат очерняни, проваляни, провокирани всички онези, които гледат на Борисов с модела на перспективата.
Според Костов, Бойко Борисов трябва да бъде хулен, провокиран, унижават и сломяван по постигането на какъвто и да е успех. А онези, които се опитват да разсъждават на глас, на бъдат върнати в изходната поза, чрез манипулация, интригантство и лъжи, зависимости и злепоставяне.
Така че „виновникът“ Кольо Парамов е ясен. За близко 50 календарни дни работа в ПЧБ това трябва да му се напомня постоянно като съучастник във фалита и провала на банката.
Съжалявах много за работата ми с Йосифов и с другия изпълнителен директор Михаил Стефанов. Те наистина бяха искрено загрижени, но не познаваха издъно интригата на „червените барони“ в БСП. Едва когато през IX – X 1995 г. правителството на Жан, чрез промишлено министерство даде указания на заводите да не обслужват кредитите си – всичко блокира.
Неотменният фалит след 6-8 месеца беше гарантиран. Фалитът на банките доведе до фалита в държавата, той пък до мъчителното изграждане на новата червена олигархия. Отрано усетих този подъл и циничен подход на „Позитано“ 20 и отказах категорично да участвам в него. Цялостната деструкционна и антилогична политика на Жан, особено след 02.10.1996 г. отвори широко пътя на Костов. Той дойде с размах на титан и ликвидира онази България. Помъчи се да роди „другата България“, но със същите стопани, което го отпрати завинаги в Драгалевци.
Парамов в XXXVI ОбНС
Станах депутат от БСП съвсем неочаквано. Колегата Тодор Кумчев напусна парламента по семейни причини и аз бях следващият в листата. Знаех всичко какво става в парламентарната група и Висшия съвет на БСП. Срещах се с Луканов често и бях доста добре ориентиран, макар че когато дадох клетва – 15. 10. 1992 г., той вече бе задържан на „Развигор“. Колегите не ме приемаха много насериозно, защото още от 40-ия конгрес на БСП не бях съгласен с много от тезите на Александър Лилов, и най-вече с избора му на Жан Виденов.
На конгреса първи поисках оставката на Лилов. В парламентарната група имаше 23 човека, с които участвахме в организирането на ОСД – VI.1992 г. начело с Кюранов (проф. Чавдар Кюранов – 1921-2004 г., лидер на Обединението за социална демокрация, депутат от БСП в няколко парламента – б.р.). Тези хора не се вписваха в системата на прагматиката на още младия и неутвърден лидер Жан. Хората на Жан изобщо нито знаеха, нито очакваха, че след 2-3 месеца правителството на Филип Димитров ще отиде в историята.
СДС се раздираха от противоречия, а БСП се обучаваше на демократичен парламентаризъм. Иван Костов провокира Филип Димитров с искане за доверие на кабинета, с което първоначалното СДС се насочиха към историята. Загубили властта, демократичните сили попаднаха в обкръжение на самите себе си. Живковистите това и чакаха. Първо си гарантираха безотговорност, второ стабилизация, опаричване и стартиране на дивия капитализъм.
ОСД се оказаха твърде интелигентни и нерешителни и част от реформаторите в БСП попаднахме в позиция цунгцванк – без решителен изход. Цяла година от 1.10.1992 г. до 6.12.1993 г. наблюдавах отстрани в БСП един елитарен нескопосан политически спектакъл на нищото. Не издържах и напуснах първи както БСП, така и парламентарната група. Сред мен 2 месеца по-късно същото сториха още 4 човека – Петя Шопова, Александър Томов, Илиян Илиев и Васил Дончев. Напуснахме партията в знак на несъгласие, че партията не се социалдемократизира, че се задейства лидеровият манталитет на отрицанието на „аз“-а на Жан. Това поведение впоследствие се оказа доста скъп експеримент за България.
След всичко неуспешно – чисто партийно се активизирах само в професионалната област на финансите. Като член на бюджетната комисия направих всичко възможно да утвърдим не партийността, а технократски стил за изгодата на България. Въпреки нагласата ни да преодолеем доста несъгласуваности, не успяхме да препроектираме цялостно промяна на финансите.
Ние заседавахме денонощно за утвърждаване на пътя за утрешния ден на България, а червените дерибеи в това време трупаха богатство. И го трупаха така, както и доказаха за него впоследствие – срутиха Жан, защото им трябваше друга легитимация на собствеността. Иван Костов им я осигури – със загриженост, удоволствие и огромно внимание.
А ние продължавахме да мечтаем в бюджетната комисия. Луканов постави най-важната задача – въпроса с външния дълг. След три заседания и спорове, Гаврийски (Светослав Гаврийски – б.р.) като заместник-министър на финансите донесе в комисията двата метални куфара с оригиналните договори заради преговорите с Лондонския клуб. Започнахме работа. Цели 202 календарни дни.
И забележете, когато трябваше да внесем проектозакона в парламента – никой не иска да се подпише под него. А договореният срок за ратификация бе само 72 часа. Чаках, убеждавах, говорих, надявах се – никой не го подписа. Споразумението с банките-кредитори от Лондонския клуб, с което се спестяваха на България $5.230 млрд., цели 49% от дълга, го внесох сам в 17:55 часа на 20.07.1994 г., вх. № 102-33-381 в канцеларията на 36-ото ОбНС.
Така стана и с други важни закони, с които бе поставена промяната на държавата – Закона за Сметната палата – третият основен проект, Проектът за устройствения закон за бюджета, по бюджетите за 1993 и 1994, проектът за ДДС и още много, много други. Днес новите-стари олигарси не пропускат да унижават селянина Парамов, че бил виновен за срутването на търговските банки, бил дори и ченге – резидент на омразната Държавна сигурност.
Напомнят му, че априори няма право на дума, на спомен, на оценка, защото не е забогатял, защото не е последвал тия, които крадяха държавата, като я направиха за срам и резил, като най-бедната територия на Източна Европа.
И когато спорехме жестоко и професионално с Илко Ескенази (депутат от СДС в няколко парламента, вицепремиер в правителството на Филип Димитров, починал на 45 години през 1994 г. – удавил се с джет на 60 метра от брега, б.р.) за изгодите и вредите от наглите лъжи на Иван Костов изрично го предупредих: „Ако не сте Вие двамата с Андрей Луканов, от когото Иван има голям страх, нещата действително ще отидат в друга посока. С управлението на Иван ще ни докарате до определението на Чърчил, че конекрадците от Долния Дунав никога не могат да живеят с успеха си“. За огромно съжаление за прогнозата ми, така и стана.
Парамов в БНБ
БНБ е уникална институция и никой няма право да подценява перфектността й. Затова, че Иван Искров и сие нанесоха такъв нагъл удар върху авторитета на 135-годишната национална банка, не значи, че тези, които работят там, са посредствени! БНБ днес е огледало на политическото шизофренирано отношение към сериозната държавна задача. Още приживе имах много тежък разговор с Кюлев (Емил Кюлев, собственик на банка ДЗИ, застрелян на 26 октомври 2005 г. в София, убийството остана неразкрито. Б.р. ) по отношение на управленския потенциал на Искров, дори му го написах.
Преди 10 години предупредих Искров, но той тези неща не ги разбира. Той винаги е бил другаде, не на Земята, по скоро на Луната. Днес резултатът – КТБ, е ясният завършек на една много гола фасмантагория и зависимостта довела до фалита на КТБ. А загубата – сега и в бъдеще – цели 10 млрд. лева – 5 млрд. евро за една бедна и опърпана от глад България е огромна.
Започнах работа в БНБ като началник на службата „Вътрешен контрол“ на 1.08. 1995 г. Като такъв бях ангажиран до 14.11.1996 г. Ангажиментът ми бе да осигурявам вътрешния контрол в БНБ, нямащ нищо общо с търговските банки. За търговските банки отговаряше „Банков надзор“. Колегата, шеф на надзора, Камен Тошков, беше и член на Управителния съвет на БНБ и разполагаше с достатъчно голям щат. Не бях член на УС и не съм участвал никога в заседанията му.
Не съм влияел върху решенията, защото не е било необходимо, а никой е нямало да ме допусне за това. УС беше строго линеен орган с перфектна система на действия. Не е можело един началник на „Вътрешен контрол“ да влияе върху търговските банки. По тяхната стабилност, рефинансирано, банковата документация и всичко друго с организация на надзора не е бил никога моят ангажимент.
През това време бях съсредоточен по твърде голям въпрос – ревизията на Главна каса на БНБ и управление „Емисионно“. И никакви търговски банки не са били в моя обзор. Но част от тези банки фалираха през V – IV.1996 г. Сега, 20 години по-късно, се възражда едно изказано мнение на министър-председателя Иван Костов през II.1999 г., че главният ревизор на БНБ бил виновен за това. Но когато фалираха банките, аз не съм бил главен ревизор на БНБ. Такъв станах след шест месеца – на 14.11.1996 г. и бях първият след месец VII.1943 г., а после и последен до края на 1997 г., съгласно чл. 22 от Закона за БНБ (1990 г.).
Ангажиментът на главния ревизор, регламентиран в чл. 22, е концентрирана работа само в БНБ, касаеща точността на националния трезор. Никога не е било възможно за БНБ главният й ревизор да се меси по оперативните функции на търговските банки. Това стриктно е заложено в закона, а пък и аз имах толкова много и важна друга работа.
Като завърших „златната“ ревизия, която ми беше първата и главна задача, започнах и по втората. Бях дал мъжка дума на Андрей Луканов още на 30.09.1996 г. През третата десетдневка на септември 1996 г. Луканов се видя в Солун (малко преди да бъде убит на 2 октомври 1996 г. – б.р.) на яхтата на крупен корабособственик с Джордж Буш-старши (Джордж Хърбърт Уокър Буш – 41-и президент на САЩ 1989-1993 г.). Експрезидентът е бил запознат в детайли с недалновидната перспектива на Жан и проблемите по стабилността на БНБ. Очертаваше се хиперинфлация, но БСП не виждаха по далеч от носа си. Луканов бе много, много загрижен за перспективата на България.
Една година по-късно трябваше да засека всички остатъци по външнотърговските дружества – 388 на брой. Запечатах „управлението за информационни технологии“, а в началото на септември 1997 г., а и след това и „валутно управление“. Бях в десетте години валиден архивен период след 10.11.1989 г. Трябваха насрещни проверки с Външнотърговска банка – Булбанк, Литекс Банк–Бейрут (българо-ливанска банка, създадена в Бейрут, Ливан, през 1966 г. с активи на Българската външнотърговска банка (БВБ) – б.р.), Дойче банк и някои други.
Когато Иван Костов разбра за това, на Гаврийски му призля. Със задна дата на 14.10.1997 г. УС на БНБ решиха, че договорът ми става тримесечен след 01.10.1997 г., а ревизията отива в историята. Сметната палата се съгласи за промяната, чрез Сандолова (Надежда Сандолова – известен одитор, работила в българската Сметна палата, Европейската сметна палата, член на Одиторския борд на Банката за развитие на Съвета на Европа в Париж, б.р.) и Георги Николов. Той като председателя на Сметната палата се огъна като последния страхливец, пазейки поста си от Костов. Нямах никаква друга реална възможност, освен да напусна.
Пътят за разграбването на 1.530 – 1.550 млрд. долара беше отворен. Оставяме настрана последните два-три танкера с петрол, финансиран със $150 милиона заем от Световната банка по схемата за реконструкция и развитие. Те пропаднаха в Цуг – Швейцария (кантон с офшорен режим, там е регистрирана „Мултигруп“ – б.р.) със загуба 23-25 млн. долара и изобщо не достигнаха до Бургаския бряг. Забравяме и за „Сапио“.
Но сега ставаше дума за цял милиард и половина долара по разплащателните сметки на външно-търговските дружества. Червените олигарси им предстоеше тежко прераждане от „честни“ социалисти в истински капиталисти. Така и стана. Всичко вървеше по ноти, агенцията за приватизация, парламента, министерствата бяха ангажирани в цялата реконструкция на държавата чрез разграбването й.
Титанът Иван Костов бе на върха на славата си и като някой си нов Херодот изпитваше наслада, житейска, от написването на новата история на България. Събори мавзолея на Димитров, събори индустрията на държавата, събори политическите си събратя и на края събори сам себе си. Така се случва с Костов и нему подобните, защото можеш да излъжеш СДС, президента, парламента, но целия народ не можеш. Наложи се заради прекалената му псевдоактивност да информираме и ЦРУ в детайли.
Чрез Ричард Столц (по онова време вече бивш първи заместник-директор на ЦРУ – б.р.) стигнахме до канцеларията на Уилям Уебстър (шеф на ЦРУ от 1987 до 1991 г.). Ричард Столц (Дик), когато беше в София след 1985 г., беше запознат с персоната му. Даже веднъж в края на 1987 г. Венцел Райчев (социолог, баща на социолога Андрей Райчев и журналиста Владимир Райчев, б.р.) много остро разговаря с мен заради същата псевдоактивност на Костов и свойствената ми хитрост. ЦРУ реагираха сериозно и после Иван Йорданович стигна само по коридора до Овалния кабинет, но не успя да влезе вътре. Вицепрезидентът Чейни отдели няколко минути, но не в онази очаквана и сериозна перспектива.
Още през 1994 г. бях предупредил Джон Кустандер, който бе на служба в американската легация в София. Обясних му, че Костов е свързан с пъпната връв на бъдещите червени капиталисти и наследници на Живков. И трябва много сериозно в проекция да се гледа на този проблем. Това се и потвърди 4-5 години по-късно. Иван Костов свърши най-важното, той роди омърсената държава, тази, която наследниците му удължиха.
И Милен Велчев, и Сергей Станишев, и адвокатите на царя и носачите им като Пеевски, Орешарски и другите с „другите” пари оцапаха още повече България. Заради това днес Българите се мразим неотразимо, силно и здраво. Мразим се така добре, както Костов знае да мрази – Непоколебимо и Непреклонно. Постоянно и категорично се мразим за всичко, защото така ни изродиха тези като Костов и аргатите му.
Кольо Парамов и американският дипломат Джон Кустандер 28 юли 1994 г.
Парамов и Държавна сигурност
През последните 7-8 години поне 20 пъти съм определян публично и нагло като „мръсното ченге“. Не реагирах никога. Но когато в-к „Телеграф“ и „Политика“ ме „лансираха“ начело, реших и аз да се произнеса. Тогава (05.06.2015 г.) публикацията имаше следното заглавие „Яков остави трезорите да фалират през 90-те“. От написаното и приложенията имаше само 3 верни неща. Името ми като резидент на РО-УГВ (Разузнавателен отдел на управление „Гранични войски“ – Б.р.) „Яков“, снимката ми и една от регистрационните бланки. Уточних, че за разлика от други колеги от ДС, досега за последните 8 години съм обявяван четири пъти като „реален враг“ на държавата. Един път като депутат, втори път като главен ревизор на БНБ, трети и четвърти път – като кандидат за общински съветник и за кмет и кандидат за народен представител.
Навремето, след като ме обявиха първия път за принадлежност като работил за службите на българското разузнаване, подозирах, че твърде неточно ще бъда интерпретиран в перспектива. Заради това на 19.09.2007 написах до председателя на Комисията по досиетата искане-питане (може би единствен в България) да бъда достатъчно и комплексно разкрит.
Приложената регистрационна бланка касае период от 7 години, а аз съм работил на първия етап 20 години и 20 дни и на втория още няколко години в края на 90-те. Тази неточна и умишлено грешна интерпретация не дава отговор за работата ми като „враг на България“ в днешно време, тя просто обслужва други цели. Тя ме омаскарява и ме представя в странна светлина на елементарен доносник и интригант. Тя обслужва наглостта на Румен Петков, Сергей Станишев и още плеяда съвременни политически подлеци, които реализираха закона „Коритаров“ в най-злокобния му вид.
Пиша сега всичко това, защото повторената лъжа е голяма лъжа. Първоначално трасирана от г-жа Кристи Петрова и господата Васил Захариев и Недялко Недялков, че „Яков оставил трезорите да фалират през 90-те“ е твърде грозно деяние, което е подсъдно. И в-к „Телеграф“, и в-к „Политика“, и сайтът ПИК излъгаха над 1 млн. души и нито се извиняват, нито се уточняват.
Включиха ме в някаква шпицкоманда, която защитавала непознатия от мен г-н Цветан Василев. Очаквах, че това може би е някаква редакторска неточност или пък преднамерен ход за обслужване на каузата на народния депутат Пеевски.
Но писането в публични медии неясно, неточно, с недомлъвки и груби лъжи не е разрешено и е подсъдно. Какво да направя тогава? Убеден съм, че няма да намеря положителен отговор за работата ми в РО на УГВ. Това за другите не е интересно, но за един вече остаряващ човек е твърде тягостно.
Резидент
Да, наистина съм резидент „Яков“, но не в онези квалификации като „мръсно ченге“, а един от многото, на когото е била поверена част от тайните на държавата. За онова, което сме работили навремето, сега сме далеч по-уважавани от бившите си врагове. Те се отнасят към мен и нас с респект и уважение – за разлика от българската държава. Тя, държавата ни, днес почита, уважава и венцехвали учредителите и вдъхновителите на Закона за досиетата, един от които е Румен Петков. Той е свободен, силен и богат политик, който си придава особена важност. Посещава парламента, канцеларията на президента, споделя указания, насърчава и поучава всички, на които се натрапва.
Този, който успя да унижи десетки хиляди хора, като смачка личното им достойнство, днес е нравственият повелител на демокрацията в България. А тези, на които Румен Петков чрез БСП направи живота им на тюрлюгювеч, го гледат като светия, като някаква абстрактна надежда. Що за двуличие е това и толкова ли е мърляв и скапан тоя народ? С какво съм виновен пред българите, когато съм се поставил в услуга с умисъл и желание за каузата на държавата? Не знам! Преди дни ме поздравиха приятели от Германия, изпратиха ми даже и снимки след първия ми изпит пред ЩАЗИ. Оказа се, че съм бил най-младият регистриран резидент в България – само на 25 и то ненавършени години – 12.06.1979 г. Толкова ли съм бил добър? Не знам!!
Напоследък все повече се усеща и другата промяна. Известно и е вече, че „Химерната държава на Делян Пеевски се срути“. Написах материал с горното заглавие на 15.12.2015 г. за Faktor.bg два месеца по-рано преди факта да се констатира. Искаше ми се да помогна на тези, които публикуват лъжи – Петрова, Захариев, Недялков да бъдат по-точни и по-внимателни.
Защото не очернянето на „лошите ченгета“ ще им донесе истинското спокойствие заради КТБ. А истината за КТБ трябва да ги направи по-смирени и по-точни. Винаги съм разчитал на перфектността, точността и ангажимента ми към България и съм очаквал обратното. Що се касае до КТБ още веднъж бих повторил. Съжалявам, че не съм познавал г-н Цветан Василев.
От детайлизацията на неговата дейност разбирам, че държавата ни се е саморазправила по най-драстичния начин с много интересен, оригинален и напредничав бизнесмен. Да се говори за личността на Цветан Василев днес е доста трудно. Интересни са ми блюдолизците, които са носили пари, вземали са достатъчно добри лихви, а днес се гнусят. Има и такива, държали на влог милиони в евро, изтеглили са ги като предупредени, които не спират обаче ежедневно да плюят по Василев и КТБ.
Не знам какъв е Василев като човек, но като бизнесмен е твърде удачен, последователен и успешен. Василев отговаря на тезиса на Тръмп и един ден българите ще научат за това. Средата и обкръжението го провалиха, но това не значи, че е мърляв, посредствен и алчен човек. Цифрите и числата говорят, че Цветан Василев е бил с дълги хоризонти в практиката и като банкер, икономист и търговец.
Неговия бизнесстил утре ще се учи в детайли, защото практиката е същата и в Америка, и в Япония и по целия свят. И няма нищо ново – само прецизност и детайлизация още е била нужна от БНБ. Нямам банкови сметки, депозити или интереси в КТБ. Не съм посещавал сградата на „Гарибалди“ след 15.03.1988 г., когато там бе настанено „голямото“ министерство на външно-икономическите връзки (външна търговия).
Всички изказани мнения, становища и експертни оценки по КТБ са моя убеденост, а изчисленията касаят интереса на държавата. Убеден съм в заключенията си, че КТБ е фалирана съвсем умишлено, целенасочено с огромни състоящи и бъдещи вреди за 10-11 млрд. лв. Надявам се и съм сигурен, че виновните за фалита не могат да се разминат с правосъдието. Защото част от практиката, ползвана в КТБ се практикува и днес много по-зле в много други търговски банки.
Единственото полезно действие от фалита на КТБ и нейното не-одържавяване е, че в най-скоро време в България ще бъдат разместени доста политически пластове. Неминуемо това ще касае и организаторите на фалита, техните медии, техните спонсори и политическа подкрепа. България днес се нуждае вече повече от тази неотложна промяна.
Многоуважаема г-жо Милчева, такива ми ти работи! Който не може да пише умно и късо, пише дълго. Дължа извинение за това. Удачно е да завърша с едно-две изречения на уникалния Василий Макарович Шукшин (известен руски режисьор и актьор, също и писател – 1929-1974 – б.р.), когото твърде уважавам. Он сказал ясно „Я сын простого крестьянина. Отец был бедный, но честный человек. Для меня могу сказать – Я самородок такой, который имел интересные учителей в жизне. Не надо посрамит/изпортит их!!!“
