Отдавна обществото ни чакаше публична позиция, отчитаща политическата реалност и тихо призоваваща към дипломатическа мъдрост, без да изоставя принципите си.
Хора като мен, странични наблюдатели на спора за лифтовете в Банско, я намерихме в статията на Владислав Панев („Стратегията на Борисов за Банско“, в. „Дневник“, 15.03.2016 г.). Дали е дошло време гражданите на държавата да опитат да решават проблемите помежду си въпреки нехайството на самата държава, остава да разберем много скоро.
Голямата среща в присъствието на Междуведомствената комисия постигна една достатъчно ясна договорка между спорещите, която можеше да се ползва за база на последващи разговори. Дори за споразумение, при видимото наличие на добра воля. Какъв беше смисълът на подобен, разпореден от самия премиер форум, щом самият той няколко дни по-късно заяви, че ще се съгласи само ако страните постигнат пълен консенсус? Пропусна да съобщи на каква база да е този консенсус, при положение че страните вече бяха стартирали един обещаващ диалог? Или за някого проблем стана именно обещаващият диалог?
Пред кого оттук насетне да поднесат аргументите си и концесионерът, и зелените? И защо да подновяват тристранните срещи, щом става ясно, че ситуацията няма как да се реши нито чрез съд, нито чрез експертен съвет, нито след преговори? Пардон, не че „няма как“, но просто няма да се реши. Докато не се прецени дали и какво решение да се вземе. И като се вземе, дали няма да се върне? Като се върне, дали ще се спази? Или само ще се промени. А вината ще се прехвърли на някой парламентарен абдал? Вчера бяха търговете за магистралите, днес е Банско, утре къмпингуването в планините. Очаквайте продължение като в сериалите.
Почти десет години като гражданка се нагледах как властта умело флиртуваше ту с едната страна, ту с другата. Един ден властта се снимаше по пистите в Банско и наивните селяни викаха „ура“ на обещанията, седмица по-късно удряше един зад тила на концесионера и заиграваше валс със зелените. След няколко дни обратната игра. Важно беше и двете страни да са стреснати, трогнати и очаровани. В това време нормалната част от публиката отдавна повръща, защото никой не издържа толкова дълго и евтино риалити шоу.
Вземането на ясно и еднозначно решение означава някой да поеме държавническа отговорност за казуса. Единствената задача на политиката не е съобщаването и медийното облизване на проблемите, а тяхното решаване. Изчакването - както твърди в статията си г-н Панев - било единственият правилен ход. Бих го поправила: в България изчакването започна да става единственият типичен ход.
В тази връзка е добре да се разсее и една важна заблуда. Видимият отказ на властта да реши проблема в Банско не прави двете враждуващи страни нейни почитатели. Тезата, че правителството ще бъде схванато като доброто кьоше в равностранния триъгълник, не работи. Логично е, както твърди Владимир Панев, всяка власт да се опасява от улични протести. Избирателите пък трябва да се опасяват от власт, която се огъва под всеки съсловен протест - бил той на природозащитници, скиори, миньори или на когото и да било. Защото такава власт започва да работи в частен интерес на съсловията за сметка на широкия обществен интерес.
Истинско откритие за мен беше позицията на зелените активисти, че решението за предмета на концесията трябва да бъде взето от двете страни в договора - правителство и концесионер. Това е истинска проява на здрав разум в най-добрите му европейски измерения. Няма нито правно, нито логично основание в разговора между държава и инвеститор да се допуска трета страна. Пропуска се обаче един необясним феномен. Една повтаряща се и известна група природозащитни организации от години не само са били допуснати от властимащите да се бъркат в държавните дела, но самите те са започнали да се идентифицират с държавата. Тези организации съветват, атакуват и се намесват във всички сфери на държавното управление, каквато практика е непозната дори в развиващи се страни. Актуалното твърдение на г-н Панев, като представител на зелените, че тази намеса е ненужна, е доказателство за едно съзряване у зелените, което трябва да бъде поздравено.
И тук не става въпрос толкова дори до самото Банско - макар и структуроопределящи, едни допълнителни инвестиции от порядъка на 20 или 30 милиона евро са пренебрежими на фона на цялата икономика. Тук рисковете произхождат от поставянето на прецедент, че трета страна се овластява да нарушава частни правоотношения между две равностойни по договор страни. Как ще погледнат на това далеч по-мащабни инвеститори с желание да влязат в България? Ако утре Apple реши да направи завод в България, с кого ще трябва да преговаря Тим Кук и какви гаранции ще получи, че изведнъж трето лице няма да бъде овластено без правно основание да взима решения вместо него?
Между другото, след заявеното в статията на г-н Панев намерение на зелените за оттегляне от диалога между държава и концесионер наистина ще отпадне основанието те да бъдат обвинявани в атаки срещу бизнеса в планинските региони. Вероятно това решение на зелените е продиктувано и от мотива да имат повече допълнително време да се посветят на реалните проблеми по опазването на околната среда, на чистотата на водата и въздуха, замърсяващите производства и съхраняването на редки видове.
Колкото до по-експертната част на последната позиция на зелените, без да съм юристка, смятам, че е редно и в нея да се придържаме към решенията и становищата на органите, на които е вменена компетенция по съответни въпроси. Или поне да ги критикуваме и оспорваме по правов ред. Изявяването на волунтаризъм от типа „дайте ми документите, аз ще реша“ е част от опасните прецеденти, за които споменах по-горе. Прозрачността е чудесно нещо и е задължителна, но тя не бива да се превръща в параван за анархия. Природозащитниците трябва да имат достъп до всички публични документи и ако не са съгласни със становищата на ДНСК, МОСВ и десетки други органи, че нарушения няма, то нека ги оспорят по легитимен ред. Другото е самоуправство. И то няма да навреди толкова на концесионера, колкото на самите природозащитници, тъй като утре други хора ще започнат да решават нелегитимно за техните собствени фирми и приходи. Веднъж изпуснат духът на анархията той трудно се връща в бутилката.
Колкото до акционерното дружество в Кипър, което се подритва под път и над път, трябва да се знае, че по целия свят офшорна компания не е мръсна дума. Части от бюджета на най-големи световни сили се управляват от офшорни компании. Щом тази практика е нормална по целия свят, защо тук да е анатемосана? Нали не смятаме, че държава като САЩ би позволила това, ако го смяташе за порочно? Още повече, доколкото сме информирани от медиите, тази офшорка не е концесионер на ски зона „Банско“, а само притежава негови акции. Дружеството концесионер е регистрирано в България, плаща данъци в държавната хазна и не изнася дивидент в чужбина. Тогава къде е проблемът? Явно е само личен.
След първата разумна стъпка в сблъсъка между туристически бизнес и еколози, поставена в статията на г-н Панев, остава да видим дали и доколко двете страни ще имат силата да извървят своята част от пътя към някакво решение. Самото твърдение на зелените, че не са против два и три лифта на Банско, „стига да са изпълнени всички нормативни изисквания“, е пример в правилната посока.
Колкото и да е красиво, твърдението на Милтън, че „никога не може да се изгради истинско помиряване там, където раните на смъртна омраза са проникнали толкова дълбоко“, току-виж може да бъде оборено с разумни действия. Ако двете страни са убедени, че могат да проведат диалог на експертно равнище със спокоен тон, то половината от задачата вече е изпълнена. Това остана май и единственият път, по който да бъде пробита уклончивата нерешителност на държавата.
Мила Янакиева е завършила УНСС, преподавател и икономист с дългогодишна практика в планирането и бизнес мениджмънта
