На Изток чиновниците работят от седем до три. На Запад – от девет до пет. Чиновническият Изток се буди в пет и половина. Чиновническият Запад – в седем.
Махмурлията Изток пъпли през мъгливото зимно утро, псувайки службата, държавата, живота, съдбата … Изтокът е полуобръснат. То е, защото се е бръснал снощи, за да може сутринта малко повече да поспи. Гладко избръснатият Запад мълчаливо се вози в метрото. Изток разказва политически вицове в препълнения автобус. Запад чете вестник. Абсолютна тишина. Никой с никого не говори. Изток се влюбва в непозната чиновничка между три автобусни спирки. Естествено на работа идва в седем и половина и сърдито казва на шефа си: „Какво толкова? Да не би да сме на Запад?“
Запад започва да работи в девет.
По това време Изток вече бавно започва да идва на себе си. Изпил е три кафета и е прочел във вестниците какво става на Запад. До девет и половина Изток разправя какво е гледал снощи по телевизията...
Запад вече сериозно работи. Той не може да преразказва какво се е случвало по двадесет и седемте телевизионни канала, защото никой не е гледал същата програма.
В десет и половина Изток, който е имал два часа преднина пред Запад, отива на заслужена закуска, която се плаща с купони. Като че ли цяла сутрин е копал, той закусва телешка глава в шкембе, гулаш, скара, бюреци, дреболии, фасул чорби, агнешко със зеле на фурна и други по-леки ястия. После дъвче клечка за зъби и изпива три бири, наградени на световни панаири.
Запад има обедна почивка между дванадесет и тринадесет часа. Той изяжда на крак сандвич със студено пилешко (бялото месо) и изпива един „севън ъп“. След това се връща на работа. В коридора на предприятието, където работи, е изпил първото си нес кафе в картонена чаша. Изток вече има предимство от три бири и два коняка. Между другото е чул за някаква разпродажба, отскочил е да види за какво става дума и след два часа се е върнал в канцеларията си.
Запад се е уговорил събранието на синдикатите да бъде в събота, когато не се работи. Ще коментират евентуалната стачка.
Изток с помощта на синдикатите се е заредил със замразено телешко, което ще натика в камерата за дълбоко замразяване. Окървавените си дрехи е занесъл на химическо чистене.
В три след обед Изток се връща в къщи. Преди това се е отбил на една пача и още една бира.
Запад продължава да работи.
Изток е полегнал на дивана и скоро захърква, след като предварително е покрил лицето си с вестника – да не го кацат мухите. Будят го в 19:30 да гледа телевизионните новини. Изток има хиляди забележки по повод икономическата ситуация.
Запад продължава...
След като е видял новините, Изток се нахвърля върху леката вечеря: варени свински крачета с хрян и червено вино от тъста му на село.
Шест часа: Запад се връща у дома. Няма сили да прочете вестника си в метрото.
Западът е изцедил всичко от Запада.
Изток е по-свеж вечерта, отколкото сутринта! Той вече играе карти с кумовете си и отваря трета бутилка от червеното.
До смърт умореният Запад захвърля мокасините от краката си и пие уиски за да дойде на себе си. Срутва се в креслото и гледа треперещите телевизионни картинки, без да разбира съдържанието им. Пита се: дали живота изобщо има някакъв смисъл? Къде води всичко това? После без желание вечеря: бледа атлантическа риба без вкус и варен зеленчук. Чаша бяло вино.
В този момент Изток има преднина от пет бутилки червено.
Запад си ляга рано. Утре е работен ден. Запад ще живее само през уикенда. От петък в пет след обед до неделя вечер.
На Изток всеки ден му е празник. Не бих живял на Запад, казва на жена си, и милион да ми дават дневно!
Запад взима хапче за сън.
Изток лекомислено взема заем от Запада.
Запад одобрява заемите, за да може да живее от лихвите на Изтока.
И на Изток и на Запад спят като бебета и сънуват цветно...
Не може да се каже, че Изток обича децата си повече от Запад. И въпреки това източните деца остават много по-дълго в семейното гнездо от западните. Затова на Изток се остава по-дълго млад. В момента когато западният петдесетгодишник се оттегля от бизнеса в спокойствието на своето ранчо, неговият връстник на Изток минава все още за млад, перспективен човек, на когото за съжаление му пречат по-възрастните!
В един източен и в един западен град, в един и същи ден се родили малкият Изток и малкият Запад. Против едни и същи болести ги ваксинирали, но работа не си намерили в един и същи ден.
Докато малкият Изток ритал топка, бащата на малкия Запад му намерил работа – да бъде вестникарче. На дванадесет години спечелил първите си пари.
„На Запад на твоите години вече сами печелят!“, викал из къщи бащата на Изток. „Остави детето да се наспи… – защитавала го мама Изток. Ако не сме могли ние, нека поне той…“
И докато караха малкия Изток да свири на пиано (за което очевидно нямаше слух), да учи марксизъм, цигулка, упражнения за масовки и мъртви езици, малкият Запад след училище разнасяше кафе из магазините в квартала. На осемнадесет години имаше солидни спестявания и добри делови връзки.
Когато малкият Изток влезе в университета, малкия Запад вече напусна бащината си къща и взе апартамент под наем. И докато малкият Изток мрънкаше за джобни пари, малкият Запад даваше на семейството си пари на заем, които прилежно му бяха връщани.
Малкият Изток дълго и безгрижно следваше обществени науки.
Малкият Запад прекъсна образованието си. Той нямаше време за прекалено дълго следване. Ако са му необходими зидари, ще внесе готови от Югославия. Ако му потрябват архитекти – ще плати за най-добрите, вече завършили, пак от Югославия. Ако му потрябват пари, ще вземе от лихвите, естествено от Югославия.
Малкият Изток все още пита майка си: „Старо, какво има за обяд?“
Малкият Запад се пресели в съвсем друг град и веднъж в годината честити на роднините си за празниците.
Накрая малкият Изток някак си завърши университета, мина през казармата и се ожени, за да живее в едната от двете стаи. Баща му ходи къде ли не да му търси работа, докато той редовно участва в дискусиите за безработицата на младата генерация. Между другото той вече е на двадесет и седем години и в живота си не е спечелил нито един динар! Той и жена му (която все още следва) живеят от това, което им дадат родителите. Майката все още готви и кара сина си на средна възраст да се облече по-топло, защото навън духа. Бащата дава поредица от полезни съвети. Майката все още не може да заспи, докато детето й не се прибере в къщи. Малкият Изток живее така, сякаш е в целодневна детска градина. Малкият Запад който вече е голям, е завел децата да видят дядо си в другия край на страната.
Малкият Изток най-сетне е получил разрешение да остъкли терасата и така да разшири хола.
Старият Запад умира сам в старчески дом. С това е платил самостоятелността на малкия Запад. Очите му затваря дежурната болногледачка. Малкият Запад наследява спестяванията и застраховката му.
Старият Изток все още седи на мястото си, начело на масата и на него първо му сипват в чинията. Продължава да дава цяла поредица от полезни съвети. Един ден малкият Изток ще седне на неговото място. Няма да наследи нищо, освен навика да дава безсмислени съвети.
Тъй като образованието е безплатно и задължително, Изтокът е пълен с интелектуалци без пукната пара в джоба, които не знаят какво да правят с натрупаните знания.
Бил съм в къщите на хора с добро положение на Запад. Някои от тях имаха повече бани отколкото книги!
От друга страна източните интелектуалци нямат къде да приберат своите библиотеки, защото много от тях живеят в общи апартаменти.
На Запад, онези които умеят да различават супата „Кембъл“ на витрината на супермаркета от същата такава камара консерви на Анди Уорхол в някой музей, обикновено работят като изкуствоведи.
На Изток екскурзоводите – магистрати по история на изкуствата, с изтъркани пети, водят по музеите пребогати западни неграмотници и им обясняват, че разпятието преди Христос не е съществувало. Същите им оставят дъвки вместо бакшиш.
Запад няма време да учи чужди езици; по-практично му е да ангажира преводачи. Много източни полиглоти никога не са виждали страните, чиито езици говорят перфектно! Те знаят наизуст поетите на Париж, Лондон и Сан Франциско, за които голяма част от французите, англичаните и американците не са чували дори когато те са им съседи. Но въпреки това абсолютно празното платно на Марк Ротко струва най-малко половин милион долара.
Препълнената икона с четиридесетимата мъченици от дванадесети век, западнякът на Изток ще получи за по-голям транзистор и слънчеви очила. На запад красотата е скъпа. Тя е доходна професия, чеиз. Красавиците са фото модели, манекени, артистки или богато омъжени съпруги.
На Изток красотата е безплатна, защото все още съществува вярването в приказката за любовта и себеотрицанието. Затова келнерките на Изток често са по-красиви и по-благородни от гостенките, на които сервират.
И докато богатите хора на запад въпреки богатството си не смеят да носят със себе си повече от двадесет долара по улиците, да не би някой да ги убие и обере, в сигурния Изток биха носили милиони – да си имат!
Запад копнее за забравените естествени миризми на пот и възбуждаща женска кожа; Изток мечтае за непостижимата западна козметика, която отдавна всичко е унищожила.
Остригани пънкари от Бронкс учат Изтока как да свири рок.
Довчера полугладните и полуголи източняци на Запад стават клавирни звезди, примабалерини, автори на бестселъри и режисьори с куп Оскари. Изкуството най-добре се учи на Изток, а най-скъпо се продава на запад. И все пак пан Храбъл в Прага мечтае за уиски, а пан Форман в Холивуд мечтае за пилзенска бира.
Бягайки от насилието, отчуждението и терора на потребителското общество, западните интелектуалци намират на Изток изгубената близост, пътуват до най-затънтени села, записват народни поговорки и се учат да свирят на кавал.
Източните интелектуалци биха дали всичко това за толкова долара, колкото първите плащат за самолетния си билет през океана!
Западните интелектуалци кичат стените на къщите си с гусли и кърчази, които са донесли от Изток.
Техните Източни колеги лепят по стените на апартаментите си снимки на Мерилин Монро, реклами за кока-кола (от които западните са избягали) и плакати „I love N.Y.“.
Изглежда че на всеки му е по-вкусно в чуждата къща.
Вестниците обикновено имат кореспонденти и на Изток, и на Запад. Онези от Изток пишат само за тази страна на света. Онези на Запад стават експерти по Запада.
Опитвам се да бъда кореспондент и от Изток, и от Запад едновременно, с редакция в Белград, защото гледан от тук, светът се разбира най-добре.
Изтокозападология!
И така на Изток съществуват лозунги, на Запад – реклами! При нас е смесено. Ред реклами, ред лозунги. И на едните и на другите винаги някои думи липсват или не светят.
Върху червените лозунги (червени букви на бял фон) Изток „слави“ вечното, непресъхващо и зациментирано приятелство с Изтока.
С бели букви на червен фон Запад слави приятелството си с кока-кола!
И макар, че никой като Изток не слави до такава степен индустриализацията и електрификацията, токът никъде не спира толкова често, както от тази страна на света.
Интересно, въпреки че Изток непрекъснато твърди за себе си, че е най-добрият от всички възможни светове, от Запад никой (освен английските шпиони склонни към хомосексуализъм) не бяга на Изток, а всички бягат в обратната посока.
На Запад правенето на покупки е истинско тържество, което се оставя за събота. Запад купува онези дрехи и коли, които желае. Това може да бъде и досадно. Изток е пълен с изненади. Там нищо не се търси, а се купува онова, на което случайно попадне, пък макар и на човек да не му трябва, защото и него утре може би няма да го има. Щом източнякът види опашка на улицата, веднага застава на нея, без да пита за какво се чака. Затова ръчния багаж на хората от Изток е винаги много по-голям от този на западняците.
Пътувайки из Изток, попадам на най-качествени китайски четки за акварел, направени от опашката на видра, но по никакъв случай не мога да купя кило картофи! Изток просто е затрупан от ръчни, джобни и стенни часовници от всички големини и форми, но е истински подвиг насред селскостопанската страна да намериш яйца или мляко! Там, където обикновените обувки с гумена подметка са непостижима мечта, мъжете по улиците носят най-елегантните пилотски куфарчета с шифър, който някой, кой знае защо, е произвел в огромни количества. В магазините, в които често няма моркови или цвекло, се продава най-качествения кубински ром за коктейли!
И въпреки че от дън душа презира потребителското общество и неговите символи, във всеки по-голям град Изток поддържа малки западни оазиси, в които се продава стока за западна валута.
В съседна Унгария тези магазини се наричат „Конзумеск“, в Чехия – „Тузекс“, в Полша – „Певекс“. В България магазините на „Кореком“, на шега са наричани „корекция на комунизма“! В Съветския Съюз те са „Берьозки“...
Винаги ми е било малко неприятно да влизам в тези малки западни светилища, в които тъжно седят взети под наем жрици на потребителското общество между различните видове уиски, евтини парфюми, шоколад и цигари, а да не могат да си купят нищо от богатствата на Али Баба. В очите им се чете завист към онези щастливци с чужди паспорти, които купуват каквото им падне. Те естествено не могат да си представят, че на Запад техните елитни магазини са най-бедните провинциални магазинчета на самообслужване!
Белград, както обикновено, е отишъл най-далеч; понеже отдавна е измислил оказионите и „дипломатическите“ магазини, е решил този път да не бъде оригинален, затова цялата тази работа е нарекъл с истинското и име – дюти фри шоп. С това показва, че сегашното състояние смята като временно, подобно на чакалните на летището. Защото само в тежките времена на сиромашия и криза цъфти любовта към непостижимата западна стока. Като ни потръгне, не я купуваме в Белград, а там, където се произвежда!
Междувременно модата на Кирилицата е покорила Запада. Значи ли че сега ние сме на ход?
Изтокът пие, защото бъдещето му е неизвестно; Утре сутрин трябва да поскъпнат хлябът, млякото, цигарите, алкохолът...
Западът пие, защото бъдещето му е подсигурено. Той точно знае кога ще изплати къщата, която е купил на изплащане, колко висока ще бъде пенсията му и в кой старчески дом ще живее, когато го напуснат децата му. И защото всичко това му е непоносимо, Запад намира утеха в алкохола.
Изток пие каквото му падне; ако няма водка или бира, може и одеколон; ако няма и него, има газ в газената лампа!
Запад от пиенето е направил истинска наука; там само простаците не знаят най-добрите години на гроздобер, дългото и рафинирано пътуване на виното от аперитива до дижестива.
На Запад обикновено всеки плаща своето питие.
Бедният Изток (точно защото е беден) вика: „Какво пие кръчмата? Аз черпя!“
Пил съм и на Изток, и на Запад – и съм забелязал, че има много общи неща. Винаги всичко завършва по един и същи начин – с повръщане!
Изток сутрин пие сода бикарбонат или зелева чорба; Запад – шумящи таблетки „Алка Селтцер“. И на Изток, и на Запад сутрин се кълнат, че никога в живота си няма да глътнат ни капка. Разбира се, никога не удържат на клетвата си!
Нито Изток, нито Запад се страхуват толкова от себе си или от неутронните си бомби, колкото от собствените си жени, когато на разсъмване пияни се прибират в къщи.
И така, от едната страна е Изток, от другата – Запад, а Белград не е нито тук, нито там, седи си сам и си пие по собствен начин.
Когато се пие, казват белградчаните, веднага трябва да се излее първата и последната чаша; от първата се намръщваш (защото ти е първата), а от последната се напиваш!
Впрочем белградчаните никога не биха се напивали, ако не бяха толкова горди. Всеки би пил сам в кръчмата толкова, колкото му се пие, и би си отишъл в къщи на време, но понеже белградчаните седят на групи (не по-малко от десетина), на събрани маси, всеки от тях смята, че е въпрос на чест да плати един кръг, което накрая завършва трагично.
Белградчаните много обичат да се чукат с чаши. Някои го обясняват със старата максима, че освен на аромата, букета и цвета на питието, трябва да се наслаждаваш и на звука; но по-вероятно е, че чукането е един вид агресивно диктуване на темпото, налагане на собствено темпо на пиене, защото какво му остава на човек, след като се е чукнал, освен да изпие чашата си до дъно?
Когато пият, разнежените сърби все се сравняват с онези страни, в които е по-зле – никога с онези, в които е по-добре! Тогава обикновено казват: „Трай си, тук все още някак се живее! Я виж, как им е на ония там?!“
За разлика от Изтока и Запада, които се страхуват от жените си, белградчаните имат навика да демонстрират храбростта си така; посред нощ с напоената си компания будят съпругите си и ги карат да им варят кисела чорба или да им изпекат баница. А може би е така, защото се плашат да се приберат сами и водят другарите си за кураж?
Истинският белградски ритъм в пиенето на вино не съществува нито на Изток, нито на Запад. Състои се в следното; най-напред се поръчва литър бяло вино и сифон газирана вода, после половин литър, та три децилитра, за да може накрая за изпроводяк да поръча един шприц!
Последните двадесетина години белградчаните пият и уиски, но веднага изхвърлят леда от чашата. Ирландците са съгласни с тях, защото и те пият само уиски. „Ако е необходимо – казват ирландците – ние щяхме да бутилираме уискито с лед!“
Няма да повярвате, но в Белград също съществува Бермудски триъгълник! Това е онзи тайнствен триъгълник между ресторантите „Шуматовац“, „Под липата“ и „Гърмеч“, където завинаги и без следа са изчезнали най-даровитите белградски литературни пера.
Когато един мой приятел се върна от болницата след третия делириум тременс го попитали в „Под липата“ как се е чувствал при поредния делириум, а той им отговорил: „Вярвайте ми, толкова се е разраснал, че за малко да не го позная“.
Като че ли не е същия влак онзи, който точно на минутата е тръгнал от някоя централна западна гара; парфюмиран, чист, с колосано бельо, снабден със зелен пенещ се течен сапун, хартиени кърпи и рола тоалетна хартия, и този, който със закъснение от два часа и половина най-сетне пристига на Изток, изглозган до дъските, като че ли е преминал през ято скакалци. Някъде изчезнаха елегантните бордови домакини със списанията и кафето, стюардът в бяло, който със звънец обявяваше времето за обяд, изчезна на някой исторически кръстопът, заедно с вагон ресторанта. От всичко остана само една разклатена количка, претрупана с концентрати и бисквити.
Дезинфекцираните тоалетни чинии на английските клозети междувременно се превърнаха в пътуващи клекала от ориенталски тип. В коридора на първа класа мустаката чистачка, облегната на метлата си (като току-що кацнала вещица) пуши и споделя с кондуктора мисли за живота, а след това с петата си гаси фаса. Отнесено е и смъкнато всичко, което не е завинтено или заварено. Останали са само завинтените плочки, които напомнят за Запада: NE PAS SE PENCHER AU DEHORS. E’PERICOLOSO SPORGERSI. NIGHT HINAUSLEHNEN. DO NOT LEAN OUT.
На границата с Изтока отоплението или съвсем се изключва, или става три пъти по-силно. Главното е, че никога не е нормално.
Пътувайки през западните страни към Изток, пътникът не забелязва границите, нито пък някой го пита за паспорта. Докато гледа тромавите крави как преживят върху ванройсдайловската трева, пътникът се пита къде започва Холандия и къде свършва Белгия?
В това отношение Изтокът много повече държи на себе си! Влаковете стоят с часове на границите към бъдещето. През коридорите и купетата минават най-различни униформи, безкрайно дълго се преглеждат документи, удрят се печати, а милиционерите с чукче проверяват дъното на вагона, да не би да им се изплъзне някой бежанец.
Но точно на онова място, където свършват удобствата, започва животът! Когато се премине от Запад на Изток, всички купета за непушачи стават за пушачи, а всички пътници – братя на път!
За разлика от влака на западната страна, където пътниците си мълчат, тъпо се блещят през прозореца, четат вестник или книга, мъчейки се да не се поглеждат (защото е неприлично), и всеки е наметнат с плаща на самотата и равнодушието – мъртви, мълчаливи сенки, в източния влак се разговаря, пие, яде, предлага се храна, има караници, играе се комар, изповядват се, смее се и се спи, купува се и се продава, контрабандира и надхитрява, одумва се властта, търсят се изчезнали роднини, намират се общи познати... Влакът, който е изгубил комфорта си, е придобил сърдечност!
Пътувам с братята варвари, които са подирили на Запада цивилизацията и са забравили за този подарък; гърци, турци, българи, сърби, цинцари, арменци, македонци – малкият балкански Вавилон си отдъхна в момента, когато събу обувките си, протегна краката си и напусна западните граници.
Но трябва да се премине през чистилището на митницата! За западните митничари всички пътници са редовни, освен онези, за които се докаже, че не са. На Изток никой не е редовен, освен онзи, който с неистови мъки докаже, че е, но и тогава върху него остава сянката на съмнението; Този път се измъкна, но следващия...
Ако западнякът контрабандира нещо, тогава сигурно става дума за професионалист, а стоката е опасна и скъпоценна; наркотици, пари, злато, произведения на изкуството. Защо да контрабандират уиски или кашон „Марлборо“, кафе или дънки, когато могат да си ги купят в кварталния магазин? От друга страна, Изтокът точно знае какво липсва и буквално внимава някой негов поданик да не го внесе.
Понеже на Изток е забранено всичко, което не е изрично разрешено, влаковете са истински движещи се контрабандни университети, а всички пътници към светлото бъдеще стават близки съучастници за разлика от западняците, които по време на пътуването никога не се сприятеляват. Започва прастаро надиграване с митницата – игра на жмичка, интелигентност и хазарт. Купето се превръща в пътуващ обменен пункт, борса на страха и надеждата. Колко обувки разрешават? Колко рокли? А кафе? Колко от това или онова?
Най-сетне композицията от двадесет и четири части потегля на Изток (проверени сме и пуснати) и онези пътници, които не са свалени от влака на тъмната гранична гара, могат да си отдъхнат. Победили са тоталитаризма! Отварят се бутилки, разменят се адреси, валят обещания, които никой няма да изпълни... Минава се на ти, започва празненството!
Изток празнува, че е излъгал себе си!
И накрая има ли нещо по-прекрасно от пътуването на Изток?
Има.
Пътуването от Изток на Запад!!!
На Запад супермаркетите се раждат от малки бакалници, в които работят само членове на семейството; жената е на касата, мъжът зад тезгяха, дядото опакова здравата, децата разнасят стоки по домовете...
При нас най-модерните магазини на самообслужване година или две след отварянето завършват като бедни бакалници!
След тържественото отваряне на новия супермаркет в самия център на града си мислим, че и ние най-сетне сме станали Европа! Какво си нямаше тук в началото! Сьомга, датски черен хайвер, треска, замразени фазани и зайци, мариновани миди, кифлички с ким, кетчъп и сирена, десетина вида сладолед, от пиле мляко...
А после някъде изчезнаха онези усмихнати продавачки от отварянето и неусетно ги смениха някакви полуградски – полуселски същества с измачкани блузи, намръщени лица и угрижен вид, които вероятно е назначил някой влиятелен роднина или земляк от управлението. След време смени се и шефът. Крал ли е, какво ли? Идват някакви нови продавачи, а от полиците на рафтовете, докато се обърнеш, са изчезнали горгонзолата и рокфорът.
Шефът не иска повече да поръчва горгонзола, защото е забелязал, че има някаква съмнителна зелена плесен! Хладилниците безполезно стърчат, а бирата винаги е топла, защото народът ни, както е известно, открай време има страх от студеното пиене; викат, че вреди на сливиците.
Възхищавам се от френските сирена, а сами бихме могли да поднесем на гостите върху табличка най-малко тридесетина първокласни домашни сирена, и то без да се посрамим пред света: от онова прясното сирене, че овче, хомолско, пашко и кашкавал, до най-финия трапис, македонското „фета“, далматинското сирене в зехтин и херцеговското „от мех“…
Естествено в нито един от белградските супермаркети няма да намерите и една трета от споменатите сирена. Защо? Защото онези, които решават какво ще се продава в града, цял живот са яли само един вид сирене, и то своето, домашното, а всичко останало предизвиква у тях дълбоко недоверие. И така, стигнахме до сирене – обикновено, краве, солено! Маринованите миди изсъхнаха от мъка в бурканите, а сладоледите се стопиха от безсмислие. И този път манталитетът се показа по-силен и по-издръжлив от пустото ни желание да стигнем света. Асортиментът полека се свежда до основните артикули: хляб, сланина, консерви и сухи ребра. Върху стъклата, които някога блестяха от чистота, се натрупва сивкавия слой на посивелия ни живот. Машината за мелене на кафе естествено не работи. Мели си сам! До касата цяла сутрин махленското бостанско плашило от чисто любопитство контролира кой какво купува. „Значи пак имат гости!“ Кварталният алкохолик седи върху обърнатата каса швепс, пие топла бира и я пресича с малки конячета. Мърляви дечурлига купуват дъвки. Касиерката е изключила утринната музика; прави помен на покойната си баба на село. Усамотена хлебарка пътува върху малкия глобус портокал. Всички сме едно семейство. Няма пушена сьомга, нито словенско пенливо. Дежурният милиционер се е отбил да поприказва със земляците си; убива го мъката по родното село!
Скритият, неунищожим дух на паланката разяжда стария копнеж по Европа – копнеж, който вече е уморен от дългата, несподелена любов…
Чувам, че скоро щял да дойде нов шеф! Ще върне ли касатото (италиански сладолед със захаросани плодове), уискито, бадемите и сметаната в туби или от носталгия по родната бакалница в ТКЗС-то ще зареди с дръжки за лопати, басма и газ. Ще видим! Европа, адио!
Пътувал съм на Запад и винаги съм откривал, че съществува нещо още по-западно от него.
Бил съм на Изток – има още по-източни страни и народи.
Но къде е Изток? Къде е Запад?
Намерих най-приемливия отговор в едно старо есе на Тин Уевич (хърватски писател) от 1933 г. „Фактически, като географско понятие няма нито Запад, нито Изток, защото земята е кръгла…“ е написал добрият, стар, пиян и мъдър Тин. „Изток и Запад, тези две колосални фикции и фантасмагории, както и непреодолимият яз на бъдещето, ще принадлежат на всички“.Момо Капор
--------------------------------------
Момо Капор е сърбохърватски писател, роден в Сараево през 1937 година.
