Българският вицепремиер и министър на вътрешните работи Румяна Бъчварова официално обяви, че миграционният натиск върху България е намален с 30 – 36 %, което е значително снижение спрямо същия период на 2015 г.
При условие, че през последните няколко години миграционният натиск към ЕС непрекъснато се увеличава, подобно твърдение буди редица въпросителни относно съществуващата представа на българските власти за същността му и начините за измерване на неговата сила, коментира за Фрогнюз д-р Спас Ташев от ИИНЧ при БАН..
Европейските учени отдавна са стигнали до извода, че миграционният натиск е резултат от една започнала, но все още незавършила миграция и изразява въздействието, упражнявано върху държавната граница от миграционните потоци чрез търсенето на възможност за нейното преминаване. Миграционният натиск показва степента на развитие на миграционния процес и неговия потенциал, ако не бъде овладян. Мигрантите, формиращи миграционния натиск, са част от миграционния потенциал на страните на произход, на който не е позволено да се реализира вследствие на ограниченията, въведени поради затруднения или невъзможност на икономическата и социална система на приемащата държава да приеме, интегрира и социализира по-голям брой имигранти.
Подобно тълкуване изхожда от констатацията, че появата на какъвто и да е натиск върху дадена система винаги е следствие от наличието на определени препятствия. Ако тези препятствия липсват, т.е. ако е налице свободно движение, няма да се наблюдава натиск. От тази гледна точка анализът на миграционния натиск е насочен към различните препятствия и най-вече границите, които стоят на пътя на миграционния поток и се измерва с потенциалния брой на тези, които се опитват да я пресекат, а не с тези, които са успели да я преодолеят. Последните са по-скоро последица от частичното неовладяване на миграционния натиск.
Противно на това разбиране, което изхожда от броя на потенциалната миграция, у нас години наред миграционният натиск се отчита не по броя на тези, които въздействат върху държавната ни граница отвън, а по-броя на тези, които са я преминали. А те могат да бъдат стотици, дори хиляди пъти по-малко и в никакъв случай не разкриват действителния обем на потенциалната миграция, най-малкото защото са преодолели защитата на системата и вече не оказват натиск отвън. Подобна практика в България разкрива дълбокото неразбиране за същността на миграционния натиск и произтичащите от него заплахи. Това от своя страна говори за ниска степен на подготовка на държавното ръководство за справяне с най-голямото предизвикателство за сигурността и бъдещето на Европа.
С оглед на днешната ситуация на държавната ни граница и в съседство с нея, много по-точна би била констатацията, че въпреки засиления миграционен натиск, нелегалната имиграция в България е намаляла. Ако разбира се, статистиката преди година и сега е вярна, защото едва ли са разкрити всички канали за нелегално влизане и излизане от България и преминалите по тях.
Разликата при двата подхода за измерване на миграционния натиск е огромна.
Ето как на благодарение на тези концептуални празноти в познанията на управниците, България не съумява да представи пред своите европейски партньори истинската сила на миграционния натиск и най-вече да разкрие неговия потенциал, а това пречи и при представянето на действително постигнатите успехи при неговото досегашно овладяване.
Като следваща последица от подобен необоснован подход идва и неполучаването на адекватно европейско финансиране на дейности по опазване на държавните ни граници. А точно в този пункт е добре да припомняме постоянно на нашите европейски партньори, че всъщност пазейки България, ние охраняваме и намиращата се зад нас част на Европа, коментира Спас Ташев.
