Днес е Велик понеделник, началото на Страстната седмица. Понятието ”страсти” идва от старобългарски и някога е означавало страдания. Обаче седмицата на Христовите страдания е не само традиционен, ритуален, почти дежурен повод за личното ни състрадание и признание към Сина Божий.
Разпятието и Възкресението са преди всичко причина за нерадостен, но честен размисъл за всичко около нас, над нас, зад нас и пред нас. За бича на бита и несъвършенството на битието, за изпълнената ни с грехопадения плът, тази тленна сестра на безсмъртната ни душа, за непознатата ни собствена душа, която много рядко каним на чаша вино, за да разговаряме със себе си. За какво да разговаряме със себе си ли? За своите малки и големи грешки, за грешните ни помисли към ближния, за седемте смъртни гряха, които бъркаме с десетте Божи заповеди. За неумението ни да се погледнем отстрани и да се съзрем през взора на Бога-мънички, четирикрайнички, тичкащи насам-натам, обсебени от делничното, от преходното, от грижите за физическото оцеление, но не и за духовното изцеление. Затова освен телата ни и душите ни са затлъстели. Кандилцето на съпричастието, на състраданието, на съболезнованието ни към човека до нас липсва на задушевната ни трапеза. Живеем живота си без помисъл за следващото изпитание, а е казано: "Щом животът не е вечен, и смъртта не е безкрайна!"
Живеем за удоволствие на телесата си, а в раните на душевността ни пируват червеи. Възкресението Христово е победа на духа над месото. Ние не сме богоизбрани за подобни свети неща, пасхални подвизи и не ни е дадено да бъдем героични примери... Поради което не щем и да се отнасяме праведно към физическото си здраве, както и към вътрешната си хигиена, наречена морал, почтеност, чест, нравственост, читавост...
Без вяра в себе си, без уважение към организма, който сме получили като дар от божествената природа, макар и без да го желаем. Без уважение и преклонение и към собствените ни родители, които са ни пренесли като малък, но тежък кръст през годините – от люлката в двора до първото школо, през първите любовни трепети до собственото ни бащинство и майчинство...
Затова, който съзнателно или несъзнателно убива здравето си, той убива труда на своите създатели-физическите и Душевния.
Нека собствената ни Тайна вечеря да бъде светла и паметна – да се самоопознаем и провидим. Нека открием собствения си мъничък Храм в себе си и от там да прогоним търговците. Нека потърсим покаяние чрез любовта си към ближните, да се отвърнем от Гнева и Чревоугодничеството, от Алчността и Леността, от Завистта и Високомерието.
И от вярата в безверието, в това, че никой не очаква нищо от нас като обществен пример и обживяване безпримерното в себе си.
Нека липсата на праведност в правовата ни държавица не вземе връх над личната ни душевна територия-там ние сме си господари и слуги, пазачи и крадци, поети и тълпи. Имаме пълна свобода да изберем собствената cи роля, защото Свободата не се нуждае от паметник.
Румен Леонидов (Факел.бг)
