24 май отмина. Жълтият код и бурният вятър помогнаха официалните слова и дежурните концерти да отшумят по-бързо от друг път. Остана ехото от абитуриентските вакханалии. Бедните обичат да се кичат с лъскави неща по празниците.
Затова и ние все носим портретите на Кирил и Методий, поднасяме цветя, рeцитираме стихове за възхвала на словото и връчваме ордени и медали. Култа към този празник е като жертвоприношение, за да ни приеме останалия свят в редиците си. Гледката е мила, но все по-лицемерна. Кирил и Методей означават нещо за не повече от 1 млн образовани българи. За 1 млн роми солунските братя са гола вода. Циганските ценности опират до банго Васил, Азис, а напоследък и бурките.
700 000 български турци също нямат отношение към „Върви народе възродени” и светите братя. Няма и защо. Прибавете към това число неграмотните от всички етноси, напусналите училище, бедните и непукистите. Също и надрусаните абитуриенти и студенти, за които чалгата е слънцето, марихуаната въздуха, а секса - водата.
Президентското слово за 24 май по традиция е толкова скучно, че може да приспи акула в акция. Казионни думи и нафталин. Двама-трима историци всеки път ни „радват” с неочаквани и бомбастични открития за азбуката, които понякога са повече здравен проблем, отколкото научни открития. Политиците, ако все пак успеят да ги сгащят в някое читалище, повтарят стария номер с „и ний сме дали нещо на света”, след което шофьорите от НСО ги откарват на по-важни сбирки и събития. Както си му е редът.
И каква е силата на буквите и словото, когато вече никой не помни Атанас Далчев, Николай Хрелков, Николай Лилиев, Елисавета Багряна, Яна Язова, Найден Геров, Емилиян Станев, Александър Балабанов, Пеньо Пенев, Дамян Дамянов, Константин Павлов, Тончо Жечев, Стоян Михайловски, Георги Джагаров, Орлин Орлинов, Веселин Ханчев, Камен Зидаров, Блага Димитрова, Марий Ягодов, Илия Бешков, Николай Райнов... Дори споменаването им в учебниците, ако са имали такъв късмет, е формално и неразбираемо. За какво ни е словото, като не знаем какво пише на иконите, пред които палим свещи. А палим свещи, когато искаме Господ да ни дари я с нова кола, я с баровец за жених, жилище, печеливш талон от лотарията или екскурзия до Малдивите. Думите не са това, което бяха. Дори „Свобода или смърт” вече не е на всички, а на баш патриотите и футболните ултраси. За войводите вече се споменава само в рецептите с агнешко.
Населението и то не остава назад. За всякакви сгоди и несгоди си има: „Всички са маскари”, „Да ви е.а майката” и „Мафия”. Българската революция в три изречения. Отсрещната страна се прави на честна и открита: „Ще увеличим пенсиите”, „Ще построим нови детски градини и АЕЦ Белене”, „Ще преборим престъпността”. Класически лъжи, които нямат нищо общо със словото, което се опитваме да реанимираме всяка година на 24 май. Розовите обещания имат конкретно значение и то е, че обществените поръчки ще бъдат спечелени от наши хора и фирми, а милионите ще потънат в офшорки.
„Ще преборим престъпността” пък означава подялба на печалбите от наркотрафик, контрабанда, рекет, сриване на банки и предприятия.
Виж, пенсиите наистина се повишават: с по с 2-3 лева на година. Бавно, но сигурно. По-големи увеличения ще има в място светло, в място злачно, в място прохладно, където няма болка и скръб... Натам ни водят загрижените за народа политици.
За какво ни е словото Методиево тогава? За да могат хитреци като Румен Петков да си позволяват словесни наглости от сорта на: „Първанов хората го искат за президент”. Искат го, ама за едно друго нещо, дето лекува и хемароиди...
На Гергьовден със словото на двамата братя описваме подвизите на Българската армия. Но вече нямаме армия. Няма и офицери за един преврат поне. Защо ни е тогава 6 май? За да се снимат големците пред вехтите знамена или да тръшнем сто хиляди агнета?
За какво са ни думите и за 3 март, след като превърнахме и тази дата в повод за скандали между русофили, русофоби, съветофили и сталинофили?
Защо са ни и речите за Съединението на 6 септември. То, Съединението, правело силата. Може, но не и тук. У нас партиите не могат да се разберат дори когато са в коалиция и лапат заедно, а ние въздишаме за Съединението.
Още по-комично е поведението ни в Деня на независимостта – 22 септември. Над 90 на сто от българите не знаят за тази дата, нито са наясно какво е независимост. Само че не са виновни те, защото бащите, дядовците и прадядовците им също не са знаели какво е независимост. Но поне са се борили за нея. Днес и това го няма. Остават едни десет процента, които все пак се опитват да мислят независимо, но тях отдавна наричаме луди. И аутсайдери.
Най-драматично е положението на словото в медиите. Тези, които уж трябва да го разпространяват, да поддържат силата му и да воюват за истината с него. Днес медиите са зависими, корумпирани, нечистоплътни, бухалки, гъзомийници, нагаждачи, подлизурковци и манипулатори. Точно те всеки ден изнасилват словото пред очите ни. Изключенията само доказват правилото. Вижте мутрата на Пеевски и не питайте за друго... Пеевски, който уж си бил отишъл. Пеевщината обаче е тук и гаврата със словото продължава с олимпийско темпо.
Днес поетът Румен Леонидов написа "Време за раздяла". По-тъжни 20 реда не бях чел. Румен спира сайта Факел, спира и да се бори за словото чрез него. Защото го хакват, а когато не го хакват му пречат. Нито един т.нар. интелектуалец не надигна глас, не написа ред за спасяване на Факел.бг. Интелектуалците са заети да защитават кафяво-жълтия вестник на Недялко Недялков от Делян Пеевски. Отвратителна българска действителност. Смъртоносна действителност!
Затова няма да имаме слово. Някога може да е било меч на духовността и възраждането, но днес не е. Лъжата и подмяната са господари на положението, а словото е прокудено. А ние зяпаме телевизора и лъжците и дори не смеем да го защитим. А искаме ли?
Димитър Попкутуев
