Гледам, чета как г-н Президентът раздава ордени. Гледам как притварят очи наградените, как радост изпълва лицата им… И изтръпвам. И се сещам за моя спомен. Моя последен спомен от онова последно пътуване на татко до родното му място.
Когато заведохме любимия човек за последен път в къщата ни в Малко Търново, в неговия и на мама дом, той, въпреки болката, се наведе под леглото, повдигна със сетни сили дюшека и извади две тетрадки.
В едната бяха неговите записки. Така и бе озаглавена тетрадката – „ЗАПИСКИ НА ПЕТКО ДИМОВ РАЙКОВ от село Стоилово, Малкотърновска околия”.
В другата пък имаше списък на продадените от него и купени от малкотърновци и странджанци от околните села мои книги.
457 души…
Повечето от тях бяха взели по няколко книги, а десетки от тях имаха всичките ми творби!
Колцина писатели по света имат подобна щастлива съдба? Да ги четат техните съграждани, и то от такова изостанало иначе и вечно бедно място като Малко Търново, крайграничния градец, който се оказа, че е най-строго охраняваната зона по време на Варшавския договор през тоталитаризма. Причината е ясна – границата с Турция, тогава сочена за най-капиталистическата страна, за най-големия враг в ра
Тези хора открай време са били бедни материално. Но богати духом. И това не е просто елементарно синовно хвалебствие от моя страна. Елате и вижте католическата църква, кацнала над училището „Васил Левски”. И си задайте въпроса какви са тези хора и как са опазили католицизма в този пустош, в този заден двор на една православна страна, на километри от Цариград…
Когато издадох първата си книга, един стар малкотърновчанин, Димитър Праматаров, ми писа: „Райков, не те познавам, момче. Но щом си странджанец, аз дълбоко те уважавам, с цялото си сърце те поздравявам, че си стигнал до първа книга. Това е нещо много, много голямо. Само странджанец може да го разбере. Защото ти като всички странджанци си тръгнал от нищото. Нашите хора бял хляб не са яли. В Странджа и най-богатите са били бедни. И всичко са постигнали на тоя свят сами, сами и пак сами… Аз зная какво си изтърпял, зная и какво ще изтърпиш тепърва! Защото в България никой и никога не прощава на човека, тръгнал от нищото, и то сам-самичък! Затова те уважавам, дълбоко те уважавам! Дерзай, момче. Обичам те като свой син!”
В момента Малко Търново наброява към 800 души. И то предимно пенсионери. Всички знаете какъв геноцид от десетилетия, всъщност откакто аз се помня, е размерът на пенсиите. Подигравка!
И представяте ли си – тези 457 души, с пенсии от по петдесетина евро са дали по 12 – 15 лева за моя книга, а доста от тях имат и всичките ми петнайсетина книги…
Значи тези хора са заделяли от залъка си, от хляба си, за да купят моя книга, да тръгнат с нея към мечтата си, наречена Париж, към оня град символ на свободата, красотата и оня по-хубав свят, който те, моите най-верни приятели, май никога не щяха да видят…
Татко се качи на Айфеловата кула. С подута херния, с непосилни болки. Но се качи. И ме прегърна. И проплака – синко, благодаря ти, как иначе щях да си отида от тоя свят, без да видя това чудо…
Когато той се върна в градчето ни, първата му работа, след като ме изпрати обратно за Париж, била да вземе албума с негови снимки от Париж, който му подарихме, и да отиде в пенсионерския клуб, да почерпи с парижки бонбони, да разкаже парижки истории…
Разказвал татко, черпил с парижки бонбони…
И се стреснал от първия въпрос на своите съграждани.
- Кажи, Петко, страшно ли е да летиш със самолет?
Милите мои съграждани…
Те, хората на Планината, орисаните цял живот да живеят зад телените заграждения на човешката глупост и страхове, те, които никога не се бяха качвали на самолет, всъщност не знаеха, че тъкмо те, и именно те, винаги са имали привилегията да пътуват до Париж по възможно най-хубавия начин – чрез въображението си!
Най-хубавото пътуване в този измамен свят! Без спирки, без начало, без край, без билет… Просто се прибираш, лягаш, завиваш се презглава…И тръгваш… Натам, към най-хубавия град на света. Където хората не само оцеляват, а и се радват на живота…
Радостта от живота…
Нещо, което българите винаги забравяме. Нещото, което никога не са ни позволявали. А и не сме никога познавали.
Качеството на живот. Радостта от земното съществуване… Господи, какво е това…
Все стискане, все икономии, икономии… Разбира се, най-често от храната, от най-елементарните човешки нужди…
И тези хора да имат по една, две, три, че и всичките ти петнадесет книги…
О, това, ако не е оценка, това, ако не е радост, то какво повече за един творец?
Значи те, милите, са отделяли от залъка си, за да могат да „видят”, да „докоснат” своя си Париж чрез моите книги, да пътуват всяка вечер до оня, другия, по-добър и толкова мечтан свят, където не само се оцелява, не само се живее заради утрешния ден, който така и никога не идва, свят, в който човекът и се радва на живота, на този свой един-единствен живот…
Наскоро в едно интервю ме попитаха – кое място най-много обичате? Може би очакваха да кажа, че то е някъде в или край Париж, където живеят от доста години и за който град съм написал толкова книги..
Но аз отговорих така.
- Вижте, покойният ми приятел, писателят Димитър Яръмов, често ми казваше, че всеки творец черпи своя заряд от една отсечка, позната от първите му години, от босоногото му детство, когато с петите си е запаметил всеки милиметър по нея. И тази ОТСЕЧКА е в него, в сърцето му и душата му, тя му дава енергия, тя го води… Върху тази отсечка, до болка позната, той, творецът, проектира всяка своя творба. Разполага я във времето и пространството, в мисълта и буквата…За мен моята отсечка е онзи тайнствен път на дедите ми нестинари и войводи, на моите странджанци в тяхната кротка и светла планина… Отсечката, която започва от родното село на мама и татко, Стоилово, и продължава през бърда и чукари, прецапва бистрата до полуда вода на красавицата река Велека и изкачва баира, за да стигне до местността „Петрова нива”, Странджанското Оборище. Там, където всяка година през август месец се провежда събора поклонение пред саможертвата на преображенци. Отсечката от Стоилово до Панагиря, така моите земляци до ден днешен наричат този събор на паметта…Където и да бъда по света, аз винаги я носи – нея, ОТСЕЧКАТА… Там, в дълбокото на сърцето си… И когато сядам да пиша, тя ме води, води…
Да имаш своята ОТСЕЧКА, да имат своята пътека, да имаш своите най-верни читатели – това е дар от Бога, нали?
Това значи, че си благословен.
И че дишаш ненапразно…
Да, отсечката – моята единствена награда… Но каква само награда?
ххххххххх
Гледам, чета… „Гърмят” медиите, разнасят вестта за президентските награди…
И никой, ама никой не се сеща за тези над два милиона и половина български майки и бащи, които вече десетилетия живеят без никакви награди. Дори без оная награда, която са заслужили с кръвта на горкия си живот – възможността да приключат с този свой земен път достойно, така, както са се трудили от раждането, та до отлитането…
И в сърцето ми се ражда вик – синове и дъщери, наградете кръвта си, наградете тези, които са ви създали. Не с медали и тенекета, а с възможността за поне мъничко достойнство!
И пак изтръпвам. И се „пробуждам” – защото зная, че това е утопия. Защото този мой вик е отправен към синове и дъщери, раждани в България… Където винаги най-пренебрегваните са тези, които са …раждали…
Димо Райков
---------------------------------
Известният писател Димо Райков, който живее и твори в Париж, е един от най-интересните съвременни български автори. Той е носител на редица от най-големите национални награди за белетристика и публицистика. Превеждан е в чужбина. Неговите книги се намират в 15 от най-големите библиотеки в света.
Роден е на 31 юли 1954 г. в най-строго охраняваното в страните от някогашния Варшавски договор градче Малко Търново, намиращо се в Странджа планина, на няколко километра от българо-турската граница.
През последните няколко години Димо Райков, преди да се установи да живее в Париж, поделя времето си между София и столицата на Франция, творчески плод на което бе един уникален и любопитен триптих за Града на светлината. Той обхваща популярните му книги: „Париж, моят Париж…“ (2006 г.), претърпяла три издания, „BG емигрант в Париж“ (2008 г.) и „55 тайни на Париж“ (2009 г.). Вече живеещ в Париж, писателят издаде и сборника с разкази „Кестени от Париж“, който съдържа изключителния разказ „Помен за мама“, романа „Реката на смъртта“, който е книга на живота му, „Диагноза: Българин в чужбина“, „Сини сърца“. Единствен от съвременните писатели, с книгата “Париж, моят Париж…“, Димо Райков е класиран в топ 20 на най-продаваните и четени 20 книги сред всички книги, издадени от ИК „Хермес“ за 20-годишната история на най-голямото издателство у нас.
