.jpg)
Ще заработи ли новият Закон, кои исторически паметници трябва да бъдат дадени на концесия, нужни ли са частните музеи на България, може ли да се пребори държавата с иманярите – отговаря директорът на Националния археологически институт с музей
Маргарита Ваклинова изпълнява длъжността директор на Националния археологически институт с музей към БАН. Работи в областта на археологията от 47 години, от които 43 години е в този иститут. Професионалните й занимания са насочени към българското Средновековие. Участвала е в разкопки във всички български средновековни столици – Плиска, Велики Преслав, Велико Търново, в Родопите и другаде. Автор е на редица научни публикации. Хобито и професионалните й интереси са посветени на опазването на паметниците на българската култура.
Интервю на Мая Стоянова
- Г- жо Ваклинова, законът за културното наследство бе приет от Народното събрание с много възражения? Смятате ли, че той ще може реално да заработи, да бъде ефективен?
- Никой в момента не може да предвиди кой закон ще заработи, кой ще бъде ефективен. На практика може прекрасни закони да се окажат много неефективни и трудноработещи.
Това зависи само от обществото, от това дали хората разбират необходимостта от закона, ако те са достатъчно морални и ако държавата изпълнява своите абсолютни задължения - чрез различните органи да контролира и съблюдава спазването на законите. Законът на практика е само един юридически акт, в който са разписани определени норми, стандарти и линия на поведение.
Години наред правехме безуспешни опити да се създаде нов закон за културното наследство, но в това време то бе безобразно разграбвано, защото липсваше контрол. Сега вече има закон. Добър или лош, той е задължителен. Оттук нататък могат да се правят промени, допълнения, има предвидени подзаконови актове. Имаме и действащи правилници, те също се нуждаят от промени, за да отговорят на тенденциите в новия закон. Без реформирането на тези подзаконови актове няма да можем да работим. Те ни дават детайла, описват се съответните практики, които казват точно на хората какво трябва да правят.
- Много общественици и експерти публично се обявиха против този закон. Защо се получи така?
- Аз лично се радвам, че закона вече го има. И си мисля, че цялата критика сочи в една посока – високо платена услуга на хора, които имат интерес законът да не влезе в сила. Самият факт, че се обръщаха към президента с патетични слова, зад това се крие не защита на наследството, а на нечий интерес. Някои се облегнаха даже на Конституцията и то по повод на свещената частна собственост. Но тук беше пренебрегнат един съществен момент, че държавата има право да защитава своята собственост. Няма по-скъпа и свята собственост за един народ и една държава от миналото им. Всичко друго се мени – притежанието на една къща, завод и т. н. , но собствеността върху наследството от векове и хилядолетия не бива да се мени. Защото неговата ценност пораства с времето.
- Все пак какви са недостатъците в закона за културното наследство, които могат да препънат работата на специалистите?
- Аз лично винаги съм била привърженик на това да има рамков закон, който да дава общите норми, а за всеки от видовете паметници от наследството ни - да има отделен законов акт. В него трябва да бъдат отчетени спецификите по опазването на отделните групи паметници. Например за езика, за духовното наследство и т.н.
Аз съм доста крайна във вижданията си, но искам държавата по някакъв начин да защити собствеността върху културното наследство на България. И в този смисъл констатирам, че мерките, които се намират в новия закон са много меки. Много са и отстъпките, които бяха направени. В другите държави не правят така.
- Абдикирала ли е държавата от опазването на културното си наследството?
- Не обичам думата „абдикирала”. Тя беше създадена от позьори, от хора, които не са направили нищо съществено за опазване на нашето наследството. Истината е, че държавата дълго време не можеше да работи задоволително в тази посока, защото не разполага с необходимите средства, за да се грижи подобаващо за опазването на културноисторическото ни богатство. Но държавата е тази, която трябва да намери начин тази ситуация да бъде променена. Сега се отваря една вратичка - министърът на културата вече има право да разрешава отдаването на обекти на концесия. Общините също имат правомощия и могат да работят в тази посока. Реално концесионерството е една много голяма, нова възможност за опазване нашето наследство.
Но имам и сериозни опасения. Страхувам се, че хората, които искат да концесионират, ще посегнат първо към онези паметници, които са реставрирани и социализирани, и могат да се експлоатират, без да се влагат много средства. Това е сериозен проблем. В полза и на държавата, и на обществото е, на концесия да се отдават първо паметници от национално значение, в които трябва да се вложат пари, за да бъдат окончателно проучени, експонирани, а край тях да се изгради инфраструктура. Но у нас хората не мислят в тази посока, защото сме малко готовани. Всеки иска да има само полза, но без да инвестира.
Съвременните организатори на туризма в България искат да имаме прекрасни паметници, великолепно показани културноисторически обекти, но не влагат никакви средства за изучаването, опазването и социализирането им. Кой знае защо считат, че това е нечий друг дълг, обикновено се визира държавата. Хората от туристическия бранш само искат да ползват, по възможност дори безплатно и без никакви ангажименти паметниците, като предевяват и множество забележки и претенции.
- Кои са паметниците, които не трябва да се отдават на концесия?
- Това са паметниците, които са национални светини и тези, за които вече държавата е дала огромни средства. Тях тя задължително трябва да експлоатира сама, като организира съвети от експерти и технически служби, които да се грижат за опазването и популяризирането им. В новия закон вече е застъпено част от средствата, получени от входни такси, реклама и от др. да бъдат използвани за проучване, реставрация, консервация и социализация на паметника.
-Как гледате на възможността да бъдат създадени частни музеи, имат ли те реално място в културния живот?
- Имам положително отношение към частните музеи, добре е да ги има и у нас. Всеки собственик на такъв музей носи отговорност за съхраненото и показаното в него. За пример ще дам братя Бобокови и техния музей в Русе. Частните музеи са на същия режим на организация, на който са и държавните. Те имат възможност да получават помощ от институциите, да организират изложби, да участват в съвместни проекти.
Но това не значи, че ще никнат като гъби. Съществуването им е свързано с един конфликт – в експозициите им ще влязат и много паметници, които са незаконно придобити, и произходът им не може да бъде доказан. По силата на новия закон собствениците на такива експонати се превръщат в държатели. Но според мен този, който има възможност да направи музей, ще може да докаже как е придобил паметниците.
- Защо фигурата „колекционер-държател” предизвика толкова отрицателни реакции сред колекционерите?
- Приемам фигурата „колекционер-държател”. Първо тя не е измислена от днес. Както стана ясно от юристите това е една норма, въведена още в античното общество и законодателство. Има хора, които притежават културен паметник, те се грижат за него, имат отговорности, радват му се, запазват го за обществото, техните наследници могат да го приемат при същите условия и той остава у тях. Затова намирам тази норма като нещо абсолютно нормално, но в някаква степен тя предизвика съпротивата срещу този закон. Някои колекционери, когато разбраха, че нямат да бъдат собственици, скочиха срещу новите правила. Стреснаха се от това, че ще бъдат само държатели. Според мен, това се дължи не само на нашата народопсихология, но и на фактът, че все още не можем да се променяме. Че дори се отправиха призиви за грубо нарушение на законността чрез износ или унищожение на вече придобити от тях ценности.
- Смятате ли, че мерките в новия закон са достатъчни, за да бъде резултатна борбата с иманярите у нас?
- . Иманярите са точно такива унищожители, каквито са физическите убийци на хора, защото те убиват нашето историческо минало. Затова мерките би трябвало да бъдат много строги. Обезпокояващото при нас е, че не законите са лоши, а контролът, който трябва да бъде упражняван от държавата и органите, които пряко отговорят за това липсва. Особено важно е да бъдат направени и адекватни промени в Наказателния кодекс и те да се прилагат безкомпромисно. Всичко, което прочетох в медиите и в тази програма за промени, които „оневиняват” , водят до по-меки наказания, възможност „да се откупваш”, или да получиш по-малко наказание, ако си направил дребно престъпление, обаче е много смущаващо.
В този списък попада и иманярството, което според мене е скандално. Трябва да ви кажа, че в този момент борбата с иманярите се провежда от нас, археолозите, а това не е наша работа. На нас се гледа като на универсални пазванти, от които се очаква дори да се бием с иманярите. Затова ако мерките, които ще се запишат в Наказателния кодекс, са меки и бих казала – абсурдни. Затова нашата мотивация на учени, които се занимаваме с изучаването и запазването на културното наследство, е не само да имаме закон, но оттук нататък да се изградят такива структури и органи в държавата, които да си гледат работата както трябва.
