Тези дни в българското посолство в Париж слушах президента Плевнелиев. Бодро, оптимистично... България била, за разлика от Великобритания, проевропейска, достоен член на ЕС... Стабилна държава сме били, развивали сме се успешно, европейските лидери ни признавали това и поздравявали...
Мълчах, слушах...
И един въпрос наедряваше - исках просто да попитам г-н опиянения президент как така и защо продължаваме да бъдем - ние, българите, най-бедните, най-нещастните и най-безличните... Как така и защо милион и половина българи живеят според официалната статистика с под 100 евро доходи на месец...Днес, в 21 век, при това вече десет години член на ЕС...
Знаете ли г-н президент, родом от тази толкова красива, но и толкова бедна планина Родопите, че тази сума е минималната сума на ден, която получават поданиците на същия френски президент Оланд, за който казахте, че Ви поздравил заради лоялното поведение на българския народ...
Пламенната президентска реч в центъра на Париж свърши.
Не дадоха думата за въпроси.
Нареди се опашка от емигранти - да, за селфи с президента... Когато се прибрах у дома, пред очите ми попаднаха заглавията на новините в България. Митьо Очите... Полицаи, лекари, мерцедеси... Всичко мило и драго българската държава дава за неговото здраве, за неговото оздравяване. Цяла България тръпне за здравето на Митьо.
И пред очите ми, в изтръпналото ми сърце на един немил и недраг емигрант писател, при това критикар, изскочи моят демон от две години - мигът, в който ми съобщиха в оная ранна августовска утрин в Париж, че татко е отлетял...
Три дни и нощи милият ревял от болки в едно обществено заведение, намиращо се на пет минути път от голяма болница. Но не извикали лекар. И роднините ми също не отишли. Оставили го сам. С разкъсващата го болка. И татко ...отлетял... Когато попитах с кървящ глас защо не са извикали лекар, гласът отсреща учудено каза - ама той е над осемдесетте, какъв лекар да викаме... После, изглежда стреснат от моя вик плач от най-дълбокото на душата ми, гласът някак извинително добави:
- Ама, господине, това не е Париж, това тук е България...
После пак повтори:
- Това тук е България...
Да, това тук е България...
Митьо Очите - най-видните лекари от цяла България, ято полицаи, журналистически сводки всяка минута...
Татко, моят, вашият татко, Петко Димов Райков от град Малко Търново, миньорът, който през живота си не открадна и стотинка, дълбал честно и почтено родната Странджа да храни днешните тунеядци, оставен сам... Защото бил възрастен... И всичко това - там, в моята родина, в моята страна на стабилността и хубавото развитие...
Президентът, Митьо Очите, татко... И тримата мъже, и тримата българи... Живеещи в толкова различни светове... В една толкова малка страна... "Стабилната" страна, в която мразят бащите...
Димо Райков
