Търновската Конституцията е приета веднага след Берлинския конгрес, който разделя България на Княжество България и Източна Румелия.
Именно заради това още в първа глава гласи: „Намаляване и уголемяване на територията на Българското Княжество не може да стане без съгласието на Великото народно събрание.” Създава се след тази на Гърция, Сърбия и Румъния, но с активното участие на българските интелектуалци, юристи и депутати, завършили в елитни западни университети. Сред родителите й е и Петко Рачов Славейков, който е сред най-влиятелните сред колегите си. С простичка реторика и поучителни притчи той успява да наложи някои свои идеи сред народните представители.
Проектът за Органически устав за държавното устройство на българското княжество е изготвен в канцеларията на Временното руско управление и съгласуван с български общественици и руска имперска комисия. Търновската конституция цели да закрепи юридически социално-икономическите и политическите изменения в българското общество след Освобождението. Съгласно член 4 „Българското царство е монархия наследствена и конституционна, с народно представителство.“ Конституцията определя функциите и компетентността на централните органи на държавна власт съобразно с принципа за разделение на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна. Предоставят се широки пълномощия на монарха във вътрешния и международния живот на страната. С нея се прокламира министерска отговорност, депутатска неприкосновеност и общинско самоуправление.
Новаторска и прогресивна за времето си с буржоазно-либерален характер, Търновската конституция утвърждава принципа на личната неприкосновеност и частната собственост като основа на производствените и обществени отношения. Закрепени са свободата на печата и правото на сдружавания и др.
С измененията на Търновската конституция през 1893 г. и 1911 г. се намаляват правата на Народното събрание и се засилва монархическата власт.
Конституционоустановеният ред в Княжество България е многократно потъпкван. През 1881 г. Конституцията е временно суспендирана, през 1923 е извършен военен преврат, а след 19 май 1934 г. дълги години държавата се управлява с наредба-закони при фактически суспендирана конституция. Отменя се окончателно през 1947 г. от Седмо Велико народно събрание. Името на новия основен държавен закон става Конституция на народна република България.
