„На пръв поглед целите, заложени в устава на ПП ДОСТ-укрепване на българския парламентаризъм, ускоряване на евроатлантическото развитие на Р България, реализирането на всеобхватни реформи в съдебната власт, подобряване на бизнесклимата и прочие, не целят да капсулират никого и по никакъв начин не нарушават Конституцията...В устава на ПП ДОСТ не се съдържа и намек, че това ще е партия на етническа, расова или верска основа...
Но освен буква законите имат и дух. Но съдейки по заиграването с абревиатурата на ПП ДОСТ, най-вероятно партията ще действа, ако не на верска или расова основа, то поне на етническа основа”.
Това са редове, извадени от решението на съдия Лилия Илиева от СГС, с което беше отказана регистрация на ПП ДОСТ. Излишно е да припомняме, че един съд би следвало да се съобразява с фактите, със законите и Конституцията на страната, от чието име правораздава. От тази гледна точка тезата, че законът има буква, но има и дух, е колкото вярна в най-широката теоретична рамка на разбирането, толкова и дълбоко погрешна, когато под „дух” се разбира възможността за грубо манипулиране и надграждане със собствено въображение и предположения за някаква не случила се бъдеща дейност.
Това каза пред Фрог нюз журналистът Георги Коритаров. Той уточни: Пример за буква и дух на Конституцията, да речем, е чл. 11, ал. 3, която забранява създаването на партии на етническа, верска или расова основа. Да оставим настрана, че никъде в правния мир няма ясно формулирано понятие що е етническа партия. Независимо от това Конституционният съд от 1992 година, когато е взимано решението за ПП ДПС, т. нар. Решение №4 от 21 април 1992 г. разсъждава, че целта на Конституцията не е да забрани създаването на партии от категории и лица отличаващи се по етнически, расов и верски признак. Целта била да не се допусне създаването и функционирането на партии в ограничените рамки на които етнически, расов или верски признак остава затворено за лица, които не носят този признак, изградили са програмните се цели и задачи върху ценностите, идеите и интересите на своя „кръг от членове”. Цитираните редове от Решението на съдия Лилия Илиева категорично доказват, че нито уставът, нито програмата на ПП ДОСТ нарушават дори тълкувателния смисъл на Решение №4 на КС от 1992 г.
И да се върнем в „духа” на Конституцията. Ако е на лице чл.11, ал.3, който забранява създаването на партии на етническа основа, в същото време в Конституцията има друг текст-чл. 6, ал.2, който категорично регламентира, че всички български граждани, независимо от тяхната етническа, верска и расова принадлежност, са равни пред закона. Това означава, че българските граждани са равни пред закона и от гледна точка на правото си на политическо сдружаване. Тук може да бъде направен извод, че ако потърсим онзи дух на Конституцията, където се крие забраната за създаване на партии на етническа основа, то това най-вероятно е чл. 1, ал. 3, който гаси, че никоя партия, личност или идеология нямат право да си присвояват народния суверенитет. Това означава, че нито една партия, създадена от определен етнос, раса или вероизповедание нямат право да си присвоява народния суверенитет, да се капсулира или да работи на основата на цели, които произтичат от нейните собствени интереси.
Това, обаче е опровергано и от фактологичния набор констатации, направени от съдия Лилия Илиева, според която в устава на тази партия не се съдържа и намек, че това ще е партия на етническа, расова и верска основа, както и от констатацията, че целите, заложени в устава не нарушават Конституцията на страната.
От какъв „дух” се ръководи тогава съдия Лилия Илиева?! Дали това не е онзи прословут шекспировски дух, който присъства като основен движещ фактор в драматургията на великия автор, както в „Хамлет”, така и в други негови приеси и всъщност скрития двигател на магическото, на онова, което е отвъд земното и фактологията. Но ако това е така, то тогава не говорим за право, а за някакъв вид заклинателство или извън юридическо предположение, което не би могло да бъде аргумент при регистрация на партия.
И тук ми се иска да се върна десетилетия назад в историческото време. Годината е 1933 г. в Германия. Национал-социалистическата партия наскоро е спечелила властта, а Адолф Хитлер вече е провъзгласен за едноличен фюрер.Избухва пожарът на Райхстага. Арестувани са трима българи- Георги Димитров, Благой Попов и Васил Танев. Само 7 години преди това българската комунистическа партия, с която са свързани тримата арестувани, е извършила най-мощния терористичен акт в света към онзи момент-взривяването на катедралата „Света Неделя” в центъра на София. Питам се-можел ли е нацисткият съд, идеологически смачкан от хитлеристката върхушка, да направи своя извод за Димитров, Попов и Танев като членове на комунистическа партия, която в своята история е имала извършен терористичен акт, откъдето да внуши, че щом тяхната природа е терористична, няма начин те да не са запалили Райхстага, каквото е обвинението? Сигурно са можели.
Но фактът, че тримата комунисти са оправдани от нацисткият съд означава, че въпреки идеологическия натиск на току-що влезлия във властта нацизъм е бил мощен, съдът е намерил аргументи сред фактите и буквата на германския закон, с които тримата са били оправдани. При подход, свързан с такова разбиране на духа на закона, каквото вижда съдия Лилия Илиева, човечеството нямаше да говори за герои от Лайпциг. Питам се следва ли, че нацисткият съд в хитлеристка Германия от 1933 г. е бил съд на правова държава, взимащ справедливи решения и какъв е българският съд от 2016 г., който въпреки констатацията, че фактологията около документите на една партия не нарушава нито Конституцията, нито законите, решава, че духът на предположението на съдията е достатъчен, за да се даде отказ? Не ми се иска да вярвам, че нацистка Германия е била значително по-правова държава през 1933 г., отколкото е България през 2016 г.
