Българските храни са на изчезване, преди всичко защото традиционно са с високо качество и често по-скъпи от чуждестранните.
Странно, нали?
Очевидно е за всички потребители, че родните млечни и месни продукти са изместени от вносни такива в българската търговска мрежа. Евтини млека и масла, сирена от палма и салами с ГМО буквално са заляли нашия пазар. Всички или почти всички са с чуждестранен произход. А българският потребител масово ги предпочита, защото цената им е изключително ниска, а за качеството никой не пита, както апропо, и за силните български традиции в областта на животновъдството и земеделието. Тази картина е резултат от няколко фактора. На първо място българинът е чуждопоклонник, нищо че често не разбира дори езика на държавата, към която храни замъглено от въображения уважение. На второ място рентабилността е именно във вносните хранителни продукти: ниско качество, огромни серии, ниска себестойност и ако се върнем към първия фактор – етикет, на който пишат на чужд език, ерго „много по-добро е от родното“. На трето място е отсъствието на държавни политики и регулации вече повече от 25 години в защита на българското производство на месни и млечни продукти, в защита на високото родно качество, в подкрепа на труда и доходите на нашите съграждани.
Салами от Германия и Испания, например, се внасят на цени по-евтини от произведените в България. Сирена и млека внос от Полша се продават в пъти по-евтино от българските.
Защо никой от държавната администрация не се сеща?
Това е двоен удар срещу нас, е коментарът на експертите. От една страна съсипваме икономиката си, а от друга – се превръщаме в болнава нация. Защото водещото при избора на покупка за българите е цената. Просто не купуваме качествени, което ще рече по-скъпи храни. Предпочитаме непознатото, макар и по-лошо от родното.
В различни тинк-такнове са обсъждат възможности за допълнителна защита на българските производители и преработватели на различни хранителни продукти, като елемент от националната политика за съхраняване на българкия вкус, на българските храни, на работните места в редица региони на страната. Това в крайна сметка ще доведе от една страна до растеж в икономиката чрез стимулиране на заетостта (вероятно и износа), а от друга ще пресече процесите на обезлюдяване на цели региони в страната. Не на последно място – ще подпомогне здравето на нацията чрез контрол на търговските вериги за качествени от една страна и български (от икономическа, не от националистическа гледна точка) храни.
Сред обсъжданите мерки са подобряването на митническия контрол при вноса на хранителни продукти и задължаването на големите търговски вериги да поддържат определено съотношение на родните и вносните хранителни продукти в своите търговски обекти.
Мерките не трябва да нарушават пазарни закони и целят да стимулират внос само на храни, отговарящи на национлани стандарти, които реално да конкурират местните производители.
Очевидно няма как вносни хранителни продукти на ниски цени да са с по-високо качество от родните аналози. Все-пак за родните хранитлени продукти няма високи транспортни разходи, митнически, складови разходи или застрахователни разходи, откриваеми в специални гаранционни клаузи в търговските договори. Сумарният ефект от горното е значително повишение на крайната цена на вносните стоки, която обаче остава по-ниска от цената на българнските хранителни продукти. Разликата със сигурност е в себестойността и качеството на продукта.
Очевидно българският потребител плаща всичко друго, но не и качеството на вносните салам и сирене.
Иван Василев, Център за Близкоизточни изследвания
