Миналият петък, Върховният касационен съд на България, най-висшият апелативен съд в страната, отмени присъдите на радикалния пазарджишки имам, Ахмед Муса и на още 12 души и върна делото в Пловдивския апелативен съд за нов процес.
И което е по-важно, съдът определи, че салафистката идеология, практикувана от обвиняемите имами, не е сред „безспорно утвърдените за антидемократични“, че „салафизмът е експертно определен като религиозно течение“ в исляма и че присъдите са били неправилно наложени срещу съвременно идеологическо направление в рамките на сунитския ислям. Следователно, съдът твърди, че Муса и колегите му са практикували законно религията си и не са се ангажирали с подривни, анти-демократични дейности, както беше постановил съдът от по-долна инстанция. С тези си действия най-висшият апелативен съд у нас фактически създаде прецедент, който легитимира радикалната ислямистка подривна дейност срещу върховенството на закона в България, под прикритието на религията. Все още не може да се твърди със сигурност дали съдът е направил това поради невежество, корупция или и двете, но е ясно, че това решение ще затруднява все повече обвинението в бъдещи дела срещу радикалния ислям.
За да се проумеят огромните щети, които това дело нанася на способността на органите на обществения ред и съдебната система да защитят обществото от радикалния ислям и в крайна сметка, от тероризма, необходимо е първо да знаем какво всъщност е салафизмът и какво не е. Терминът „салафизъм“ идва от арабския израз „ас-салаф ас-салих“, който означава „благочестивите предшественици“. Това произтича от схващането, че ранните поколения мюсюлмани и особено тези, които са живели при Мохамед и неговите четирима непосредствени наследници (621-661 г. н.е.), са били „направлявани правилно“ (рашидуни), били са особено благочестиви и колективно представляват „златния век“ на исляма. Последователите на тази теория твърдят, че всички нещастия на исляма в по-късната история са причинени от отклоняването на мюсюлманите от истинската вяра на Златния век и настояват за връщане към нея. Те започват да се наричат „салафи“ и идеологията им е налечена „салафизъм“.
Подобно на много други неща в исляма, от историческа гледна точка това е фикция. Факт е, че мюсюлманската империя се разраства със замах при наследниците на Мохамед, но този период по никакъв начин не представлява съвършено общество. В голямата си част той е белязан от жестоки междуособици, масово отстъпление от исляма, непотизъм, корупция и насилствени борби за власт, довели до убийството на трима от четиримата праведни халифи (рашидун). В последващите периоди, салафизмът се обогатява от ученията на някои от най-радикалните тълкуватели на ислямската догма, като Ибън Таймия (1263-1328) и Мохамед Ибън Абд ал Уахаб, основателят на уахабизма (1703-1792). Ибън Таймия противопоставя правоверните, света на исляма (дар ул ислям) на неверниците или дома на войната (дар ул харб) и повишава императива за насилствен джихад срещу немюсюлманите като най-важно задължение на мюсюлманите. Абд ал Уахаб, от своя страна, намира обяснението за залеза на исляма и особено арабския ислям във вредните иновации (бидах) и политеизма (ширк) и счита онези, които не са мюсюлмани сунити, като шиитите и суфиите за вероотстъпници, които заслужават да бъдат убити. Оттогава салафизмът се превръща в синоним на уахабизма, макар че последователите на Уахаб смятат термина за обиден и наричат себе си „Салафи“.
Противно на това, което твърди касационният ни съд, по-голямата част от салафистите в целия свят категорично отхвърлят демокрацията. Това за тях е въпрос на принцип, тъй като демокрацията отрича суверенитета на Аллах (хакимия) и поставя Бог в подчинение на хората. Този принцип е толкова силно утвърден в салафисткото тълкуване на исляма, че аргументите на съда за противното са по-близо до ислямистката пропаганда, отколкото до констатация на факти.
Има още една отличитерна характеристика на интерпретацията на исляма в салафизма, която го прави особено вирулентен и склоняващ към насилие. Това е неговото пълно опиране на шериата като панацея за всички болести на мюсюлманското общество, реални или въображаеми. Салафистите смятат, че шериатът е Божие свещено право, което трябва да бъде изпълнявано във всичките му разпореждания, ако мюсюлманинът иска да отиде на небето. Шериатът е и конституция на мюсюлманската държава (халифат), която гарантира съвършено единство на държавата и религията (дин уа даула). В действителност, шериатът не е нито едно от горните. Това е човешки конструкт, завършен едва в края на 8 век, т.е. след Корана и век и половина след Мохамед. Този конструкт е проектиран да служи на империалистическите интереси на бързо разрастващата се мюсюлманска империя под управлението на Умаядите и Абасидите. Шериатът добива популярност сред салафистите и други радикали, тъй като в много отношения представлява значително по-радикална интерпретация на исляма, в сравнение с Корана. Така например, шериатът превръща създаването на световна мюсюлманска държава, Халифат, в религиозно задължение, докато в Корана не се споменава за това. Също така, съгласно шериата отстъплението от исляма е наказуемо със смърт, докато Коранът предписва 100 удара с камшик. Ето и някои от основните постулати на шериата за религията и джихада, които документират неговия радикален характер:[1]
▪ Нападателният, военен джихад срещу немюсюлманите е религиозно и обществено задължение.
▪ Създаването на мюсюлманския халифат е религиозно задължение.
▪ Отстъплението от исляма се наказва със смърт, без нужда от съд и присъда.
▪ Немюсюлманските поданици на мюсюлманската държава (дими) са обект на дискриминационни закони.
▪ Позволено е да се подкупват друговерците, за да се обърнат към исляма.
▪ Позволено е да се лъжат друговерците по време на война или джихад.
Нещо повече, според радикалния салафизъм установяването на законите на шериата като единствена съдебна система в една мюсюлманска държава е лакмус за това дали тя е наистина мюсюлманска в същността си. Наред със Саид Кутб, повечето салафисти смятат, че мюсюлманските владетели, които не налагат шериата, са отстъпници и заслужават да бъдат убити. Съответно, задължение на мюсюлманите, живеещи в диаспората на Запад, е да се отделят в паралелни общества, управлявани от шериата.
С твърдението си, че салафизмът не е анти-демократична доктрина, а религия, българският касационен съд де факто подкрепя неговата радикална програма и е в противоречие с Хартата за човешките права на ООН и с решението на Европейския съд за човешките права от 31 юли 2001 г., че законът на шериата е несъвместим с демокрацията.
[1] Всички цитати са взети от сборника със закони на шериата, известен като „Умдат ал Салик“. Английският превод е със заглавие „Reliance of the Traveller,”(Упованието на пътешественика), Amana Publications, Beltville, Md. 1991.
От Алекс Алексиев
Bulgariaanalytica.org
