Днес си направих един експеримент. Като дойда в България, аз обичам да си правя експерименти. Така си сверявам часовника. И сега пак го сверих. За съжаление.
Стоях при моя приятел Румен, продавач на сергия за книги на площад "Славейков", точно срещу Френския културен институт, цели пет часа. Схванах се, но издържах изпитанието.
Минаха край сергиите за книги на площад "Славейков" доста хора. Много от тях говореха на руски. Това, за руснаците де, го споменавам ей така, просто ми се стори странно - та все пак аз се намирах в самия идеален център на българската столица, а не край морето...
За петте часа купиха книги само трима души, едната книга бе за пет, другата за десет, третата бе своебразен връх - май струваше 15 лева...
Купувачите се явиха съвсем накрая.
Моят приятел Румен се зарадва и отиде да си поръча обичайния при такива случаи на крупен успех джин с тоник, заслужи си питието човекът, пет пъти прехвърля тежките кашони с книги, докато намери търсените от клиентите му издания.
Да, Румен тръгна да се черпи, радостен и възбуден, пък аз останах с тъгата си. И с въпроса - защо минаващите дори не поглеждаха към книгите? От някаква зараза ли се страхуваха?
И защо майката на две чудни дечица, разбрала, че съм писател, ми каза директно - аз книга никога няма да прочета. Просто това не ми е в кръвта, не ми доставя удоволствие. Младата жена бе към трийсетте, едното й момченце бе на три годинки, а другото на една.Тригодишното дете, което удивително говореше за възрастта си, нали момченцата по принцип по-късно се разприказват, пое думите на майка си и извика - никога няма да прочета...
И майката българка гледаше отрочето си с любов и гордост...
Добре, не й се чете, не иска да чете, но да го казва така директно, така с кеф, сякаш е нейна гордост някаква... А и мъничко такт, та седя до нея, това, както вече го споменах, тя го бе разбрала от думите на Румен, писател, човек, който цял живот реди думите с някакво неистово желание химера да промени този нашенски манталитет, а тя... Бум, бум, бум...
Да, разстрелван, унижаван, обиждан...
Румен се черпеше, а аз, българският писател, смачкан и смаян от арогантността на иначе красивата млада българка, се сетих за традиционния Салон на книгата в Париж, за входа от десетина евро, за пълните с книги от 15 и нагоре евро чанти, с които посетителите излизаха, за светлината в очите на французите...Сетих се за километричните опашки в книжарниците на Париж, за четящите в метрото десетки, стотици люде...Сетих се за удивлението и респекта, които веднага се усещат у французите, когато разберат, че си писател... Сетих се за най-красивата мечта на великия Де Гол, споделена ми от сина му Филип - на смъртното си легло суровият войн признал, че не харесва военната музика, а тази на Дебюси, че най-много обича залеза над "Нотр Дам" и че мечтата му винаги е била да ...напише книга...КНИГА!
Сетих се и за думите на Станислав Стратиев - " След като от толкова страни си се родил в България, другото вече няма значение..."
Да, съботно и тъжно...
После тръгнах по "Витошка" - народ, народ, красота, о, какви тоалети, о, какви бедра... Класа! И ядене, и пиене... Като за последно... Живот...
И една просякиня, която бе протегнала за милостиня към препълнените маси ръце, а иначе викаше - "Безбожници, спрете се!"
Да, София, 20 август, един хубав и гальовен божи ден...
Всъщност кой да се спре, как да се спре, а и защо ли да се спре...
Харесват си хората този начин на живот, нрави им се, кой и какъв съм аз, та да им развалям с "неположителните" си текстове удоволствието...
Димо Райков
