Около южните ни граници се оформя драматична ситуация. Дори и премиерът Борисов, който преди година не се вслушваше в предупрежденията и искаше да приема имигранти с мотива, че бягали от ятагана, промени рязко своята позиция и стана евроскептик. Без да взима предвид членството на България в НАТО и ЕС, които са основните фактори на нашата сигурност, той заяви, че не вижда в Европа перспектива за решаване на проблема с мигрантската криза.
Точно обратното, виждал панически държава след държава да се спасява поединично. На фона на този геостратегически обрат, запазена е една нишка на последователност, чийто идеен създател е силно противоречивата в миграционната си политика германска канцлерка Ангела Меркел. Тя все още извива ръцете на Европа тъй като не е отстъпила от позицията си, че миграционната криза не може да се реши без Турция. Явно без значение кой я управлява. Продължавайки в този дух, премиерът не вижда друг начин, освен да се опитаме да поддържаме максимално работни, прагматични, добронамерени отношения със съседите и най-вече с Турция.
Подобен подход, претендиращ да е прагматичен, всъщност не е съобразен с демографската ситуация, геополитическите амбиции и съответно реален миграционен потенциал на Анкара. Сегашните 2,5 млн. имигранти в Турция са всъщност равни на нейния естествен демографски прираст за 3 години. Поради тази причина, дори и без имигранти, Турция е пораждала и ще продължи да поражда миграционни потоци към Европа. При това етно-демографските прогнози за Турция са изключително тревожни.
Според средния вариант на прогнозите на ООН, нейното население към 2100 г. ще бъде 88 млн. души, а според високия прогнозен вариант – 135 млн. В същото време кюрдската раждаемост, много по-висока от тази на етническите турци, бавно, но необратимо променя етническия състав на нейното население. Това ще даде допълнителна политическа сила на кюрдските формации, поради което напрежението ще продължи да нараства. Едно разбунтувало се море до нашите граници е сериозна заплаха за сигурността ни и ние трябва своевременно да се подготвим.
Желанието пък на Турция да играе лидерска роля в Близкия Изток и Северна Африка е пагубно за Европа. С отварянето на нейните граници към тези региони, продиктувано от нейните геостратегически интереси, се създава ново общо пространство на прага на Европа. Към 2100 г. това пространство ще има над 940 млн. жители и това ще е два пъти повече от застарялото население на ЕС. Наистина се задава миграционно цунами и то още повече ще затруднява овладяването на миграционния натиск.
На фона на тези заплашителни перспективи, миграционното поведение на България е наистина неадекватно. Според един от законите в миграциологията, при наличието на сходна регионална миграционна обстановка, установените от една държава по границата си прегради пред пътя на миграционния поток, бързо трябва да бъдат въведени и от съседните. Само тогава преградата може да бъде ефективна. В противен случай пренасочването на миграционния поток заплашва съседите, защото той търси и се насочва към най-слабото звено и там се опитва да премине границата.
От направеното изявление на българския премиер става ясно, че нашата собствена оценка е, че именно България е въпросното слабо звено в преградата по протежение на Балканския миграционен маршрут. Защото Македония и Сърбия изпратиха армията си на границата, а Унгария за няколко седмици изгради успешно функциониращо защитно гранично съоръжение и това автоматично насочва миграционният поток към страната ни в търсенето на друг маршрут. Ефектът от подобно пренасочване се проявява под формата на по-голям брой имигранти или на имигрантска кохорта с характеристики, различни от тези на по-ранни имигрантски кохорти. Само преди 10-тина дни главният секретар на МВР Георги Костов заяви, че „профилът на мигрантите се промени“. Данните на МВР също така показват, че все повече чужденци остават в България за по-дълго време. Това са сигурни признаци, че миграционният профил на страната ни наистина се променя.
Трябва да си дадем сметка, че международните миграции вече не зависят единствено от отблъскващите и привличащите фактори, но и от реалната миграционна обстановка и политика. С фрагментирането на Шенгенското пространство и създаването на вътрешно-общностни прегради, все повече мигранти ще остават против волята си в транзитните държави. Освен това редица западноевропейски страни вече предупредиха транзитните държави, че ще върнат около 52 000 мигранти, които няма да получат убежище. Само през тази година са получени искания за връщане например обратно в Унгария на 20 000 души, предимно от Германия, Австрия, Франция и Великобритания. Будапеща пък смята да ги препрати към Балканите. Ето как миграционната заплаха, дори и да не произлиза пряко от Турция, пак достига България и това трябва да принуди най-накрая нашите управници да излязат от летаргията и самозаблудата.
Неадекватността на българската имиграционна политика явно произтича от невъзможността на политици и институции да анализират и оценят реално ситуацията. Достатъчно е да видим зигзазите в оценката „увеличаване-намаляване“ на миграционния натиск, за да си дадем сметка за липсата на необходимите знания. Така например през първата половина на август МВР отчете „рекорден миграционен натиск“. Само преди няколко дни, главният комисар на МВР Георги Костов отчете, че „миграционният натиск в сравнение с миналата година е изключително благоприятен“. Ако прегледаме докладите, ще видим, че у нас миграционният натиск се отчита на базата на регистрираните случаи на нелегална имиграция, което е пълен абсурд. Според Томас Щраубар, един от основоположниците на съвременната теория за миграционния натиск, изчисляването му, основаващо се на съществуващите в даден момент миграционни потоци, е с малка практическа полза. Той дава сполучливото сравнение, според което измерването на миграционните потоци и правенето въз основа на това заключения за силата на миграционния натиск е като чрез измерване на силата на водния поток да се правят изводи за големината на водоизточника, игнорирайки факта, че големината на изходния отвор всъщност определя водния поток.
Докато в България не бъде разбрано, че миграционният натиск се измерва не отвътре, а отвън и изразява въздействието върху държавната граница на миграционните потоци при опита им да я преминат, няма как да получим европейско съчувствие, съдействие и помощ. Защото официално обявяваният у нас брой мигранти, упражняващи миграционен натиск върху България, е твърде малък. При това тази наша оценка в пъти се разминава с действителността, но неспособността да аргументираме претенциите ни не може да бъде наше оправдание.
Тази липса на знания е съчетана с незаинтересованост и липса на взаимодействие между държавните институции пред миграционния натиск, все повече възприеман като най-голямото предизвикателство пред България и Европа. Така например преди повече от година разработих проект за известяване и оперативен контрол в реално време на нелегалната имиграция. Въпреки, че съм го предоставил на различни държавни институции, до този момент не съм разбрал каква е неговата съдба. Мои приятели са споделяли, че Испания също така е изразявала готовност да предостави своето ноу-хау за справяне с нелегалната миграция. Испанският модел е изключително успешен, защото въпреки най-голямата близост до Европа на африканския бряг, точно там нелегалната имиграция е най-малка. Подобна пасивност за мен е необяснима.
Дошло е време България да се обърне с лице към нарастващата миграционна заплаха. Добрите двустранни отношения с Турция са важен елемент и те не трябва да се пренебрегват. Но да се разчита само и единствено на добронамереността на Турция е опасно. Най-малкото, защото тя самата все повече ще е затруднена да контролира процесите на своя територия. А и на преговори с нея със свалени карти не се отива. Поради тази причина следващото ниво на защита трабва да бъде включването ни в общата балканска миграционна политика. Само така ще престанем да бъдем слабото звено в преградата пред миграционните потоци. Това включва и спешното довършване на защитното гранично съоръжение и неговото непрекъснато усъвършенстване.
Евроскептицизмът трябва да бъде заменен с българска евроактивност. Дори и Европа все още да не е единна в миграционната си политика, България ясно трябва да формулира своите „миграционни червени линии“, да не отстъпва от тях и чрез миграционната си дипломация да търси и намира подкрепа сред други страни членки на ЕС, най вече в Централна Европа. Отправна точка трябва да бъде разбирането, че никоя европейска държава на може да се справи самостоятелно с миграционната заплаха, поради което единичното спасение е невъзможно, а европейските крепости ще падат една след друга. Когато осъзнае това, Европа наистина ще обърне своите погледи към външните си граници, защото те са истинските европейски Термопили.
Д-р Спас Ташев
-------------------------------------------------
Д-р Спас Ташев работи в департамента по демография на Института за изследване на населението и човека при БАН. Разработва темата „Миграционен натиск и потенциални демографски и социални ефекти за България“, пише монография по този важен за страната ни и Европа въпрос. Подготвил е учебна програма по миграциология, автор е на проект за за известяване и оперативен контрол в реално време на нелегалната имиграция. Завършил е и Дипломатическия институт на МВнР, разработва въпросите на миграционната дипломация.
