Навършват се 106 години от смъртта на Гоце Делчев. Георги Николов Делчев, както е истинското име на големия революционер, е водач на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.
Учи в Солунската българска мъжка гимназия "Св.св. Кирил и Методий", а след това и във Военното училище в София.
В книгата си „Свобода или смърт. Биография на Гоце Делчев” английската историчка Мерсия МакДермот пише:
"Той бил Гоце и за целия народ, за млади и стари, за бедни и богати. За тях презимето Делчев е излишно: всяка улица, всяко семейство може да има своя Гоце, но в Македония има само един Гоце, така както във вселената има много слънца и само едно Слънце. Гоце - който според народните песни е жених на Македония, "църна му земя - невеста, тънка му пушка - зълвица, я чифт пищови - девери, църни гарвани - сватове." Книгата излиза през 1978 г.
По-късно властите в Скопие използват думите на МакДермот, за да доказват на света, че големият революционер е македонец. Те пропускат да „уточнят”, че историчката е имала предвид България и нейната неразделна част – Пиринска Македония.
Яворов все пак е над всички, а думите му за Гоце са пълни с мъка и любов.
Който само един път го бе видял, никога вече не можеше да го забрави. Загина той.
Но той живее. Пред нас върви неговият светъл образ и ни озарява пътя към свободата. Неговият безсмъртен лик е най-съвършеният израз на духа и на под¬визите на народа, който се бори за един свободен живот.
Безбройни са вече имената на ония другари великани, които паднаха и падат и които изумиха света със своя героизъм и със своята беззаветна самоотверженост.
А техният учител беше Гоце Делчев.
Роден в Кукуш, следвал в Солунската гимназия, свърши курса на Софийското военно училище в 1894 г., изключен по повод на един твърде характерен случай, без да бъде произведен в офицерски чин, Гоце се върна в своя роден край и след като учителствува в Щип и Банско, започна своята нелегална апостолска дейност.
И оттогава до 24 април 1903 г. — цели осем години, — Гоце бе въплощение на някакъв дух: не остана място в Македония и Одринско, дето да не е стъпил неговият крак. За него вредом, дето живеят българи, имаше сигурен подслон. Него нийде никой ни веднаж предаде, макар султанско идаре да бе определило за главата му 500 и после 1000 лири и бинбашийски чин. — Мисията му на апостол-революционер и несъкрушимата му вяра даваха му оня свеж и разчетлив ентусиазъм, онази свръхчовешка енергия, която поразява и която никога не го напусна. За него нямаше умора. Като вихър кръстосваше той цялата страна. Турците го нарекоха «хвъркат» (канатлъ). Най-големият враг на Организацията Дервиш-ефенди (Той бе няколко години директор на полицията в Скопския вилает. Той води след¬ствието на Винишката афера и тогава прояви нечувана жестокост към обвинените българи. През пролетта на 1902 г. бе убит в руското консулство в Скопие.) за него каза: «Кажете на тоя дивен юнак, че желая да го видя и да му се поклоня: ние всички от цар до последното заптие отдавна вече сме измо¬рени — само той не се уморява.»
Той имаше за религия своите убеждения. За тях той принесе в жертва не само живота си, а, което е много по-трудно, и мислите си, защото той нямаше друга мисъл, освен да служи на освободителното дело.
Със своята блага душа, със своето безпределно като океан сърце той предразполагаше всички, които се доближаваха до него; със своята пламен¬на реч вкарваше и у старците духа на свободата, на братството, на беззаветния хероизъм и омайваше всички, които го слушаха; със своята несъкрушима вяра — най-мощната човешка сила, която разклаща планини — заразяваше всички, които заработваха с него. — И всеки го разбираше; всеки се чувствуваше свободен и доверчив към него; всеки бе готов да му даде сърцето си и сляпо да се покорява на всяка негова дума; и всеки за¬ставаше с твърда вяра на поста, който той му определяше. «Където замръкваше, той не осъмваше сам; и където поминеше, оставаше утъпкан пътя за всеки апостол и борец.»
Той създаде първите комитети в селата, първите чети в горите, първи¬те конгреси в градовете. — И въпреки туй неговата скромност бе безпо¬добна, несравняема, едничка по рода си. С това свое качество той поразя¬ваше всички и тогава, когато вече държеше нишките на цялата организа¬ция. При постоянните опасности той бе всякога бодър и засмян, всякога пъргав и безстрашен. Сам се излагаше, но свидно му бе да излага друга¬рите.
Чужд на всякакъв шовинизъм, той работеше за всички, които страдат под тиранията. И пред неговата пламенна и убедителна реч изчезваха всич¬ки национални вражди в името на една самоуправна Македония. Пред не¬говото възторжено предричане на една федеративна република на Балкан¬ския полуостров изчезваха всички племенни ненависти.
Той любеше, обожаваше народа, а народът виждаше в неговото лице най-близкия, най-верния, най-любимия свой учител, приятел и син. За тоя народ той живя, работи без умора и умря. И народът по всички краища на Македония и Одринско отдавна му пееше и пее песни — задушевни, пленителни песни.
Загина той.
Но той живее. Пред нас върви неговият светъл и безсмъртен образ и ни озарява пътя към свободата.
в. „Революционен лист”, София, г. I, бр. 1, 1904 г.
