От няколко дни съм в България. Този път си наложих да гледам само хубавото, положителното, както някои приятели непрекъснато ме съветват, разказа за Фрогнюз известният български писател Димо Райков, който живее и твори във Франция.
И "прескочих" случилото се с главен "герой" Стоичков, прескочих набиващото се впечатление, че България се е превърнала в страната на биячите, че обикнат начин на "общуване" е този с помощта на юмрука, прескочих всичко лошо, прескочих разни битови неволи, разни неприятности, породени от стереотипа на живот у нас, прескочих и това, което видях с очите си - как "издояването" на бежанците се е вече превърнало в моята страна в поминък, и то доста, доста доходоносен поминък, от който най-много печелят тъкмо тези, които най-много реват срещу идващите, научих страшни факти, които всъщност са просто едно ужасно мародерство в 21 век, прескочих...
Но това вече ме втресе!
Колко трябва вече да си убог, за да сториш това...
Да извадиш очите на едно същество, за да го накажеш заради това, че е счупило зарядното на телефона ти...
Представяте ли си изумлението в очите на безсловесното четириного? Всъщност те, очите, вече липсват...
Остават две кървящи дупки.
Кървящите дупки на българската простотия и оскотяване...Които ние все потулваме от криворазбран уж "патриотизъм"...
Хайде, писателю, иди пиши положително. Положително ли?
О, какво става, какво всъщност е станало с теб, българино?
Какво е останало от душата ти?
Ех, Иване, ех, българино?, заключава Райков.
