„Човешкото милосърдие изисква да бъдем безпощадни към безпощадните.”
Йоханес Бехер, „Властта на поезията”
Не ще и дума, че най-сериозно воюва срещу ордите на Ислямска държава не Западът, а още по-малко Русия, не Ирак и не Асад – най-сериозно воюват кюрдите. Колкото до евроатлантическата общност, нейните акции с чиста съвест можем да окачествим като символични. Тази война не е война на въздушни асове, тя не може да бъде спечелена по въздуха – нито с бомбардировачи, нито с изтребители, нито с крилати ракети. Това американските и европейски военни стратези знаят отлично. Ако те имаха властта да решават нещата, танковете им отдавна да са разгромили ИД без остатък.
Войниците на Ислямска държава. Снимка: Wikipedia commons
Но, както става във всяка демократична система, генералите не вземат политическите решения – генералите само изпълняват нарежданията на политиците. Ако питате мен, американските и западноевропейските политици имат всички основания да ликвидират веднъж завинаги ИД – и то час по-скоро. Направят ли го, те не само ще си спестят справедливите упреци, че не допринасят за решаване на хуманитарната криза, в която агресията на ИД хвърли Близкия изток – направят ли го, те ще спрат и бежанския поток към Европа, ще прекъснат, или поне ще ограничат съществено, терористичната вълна в кажи-речи целия Оксидент. Но Вашингтон и Брюксел явно не мислят така. Нещо повече: Западът не е готов да обезпечи дори само материалната база на онези воини в Близкия изток, които ден след ден проливат кръвта си не само за собствените си права и свободи, а и за правата и свободите на всички нас. Защото от началото на новото хилядолетие тероризмът престана да се ограничава с отделни изолирани покушения – тероризмът се превърна в организирана световна война.
Нейният подмолен, партизански характер прави редовните западни армии, въоръжени с други цели и обучени да участват в друг род конфликти, безпомощни.
Всичко говори, че единствен ход на Запада е да реши нещата чрез сухопътна интервенция на място. Стратегически погледнато, подобно радикално решение ще струва по-малко човешки жертви, ще доведе до по-траен и сигурен мир и, което за капиталистическия Запад не е без значение, ще струва в перспектива по-малко финансови средства. Ако в Пентагона и Нато не виждат тези толкова видими дадености, то е не защото са глупави, не защото нямат умни политици и военоначалници – причината е по-скоро в манталитета на Свободния свят, в неговото потомствено малодушие. Благодарение на което, въпреки несъмненото си технологическо и военно превъзходство, Свободният свят неведнъж в новата ни история е доказвал неспособността си да се справя с международния екстремизъм.
Той позволи и на комунизма, и на нацизма да се превърнат в световна заплаха, да завладеят и владеят с огън и меч цели народи, да доведат хилядолетната ни цивилизация до ръба на оцеляването. А стана така и така става пред очите ни днес, защото демократичните западни правителства са не творение на свободолюбиви индивидуалисти и социални романтици, а продукт на квартални бакали. Квартални бакали са ги избирали и, за да оправдаят доверието на избирателите си, избраниците са длъжни да защитават кварталната им бакалщина, филистерския им уют, битовизмите им. Бакалщина, която е и тяхна – свободен ли е изборът, гласоподавателят избира себеподобен. Така електорат и елит бранят взаимно рахатлъка си на всяка цена – и на цената на потъпканите човешки права, които в ценностната йерархия на филистера са далеч по-маловажни от благосъстоянието му.
Гордите идеали на свободата, на братството и равенството са за националния химн – за делника е делничността. Става дума за онези така правдоподобно портретирани от Балзак, от Мопасан, Чехов и Дикенс дребни и средни буржоа, за онази буржоазия, за която Йонеско установи, че й е присъщ някакъв несломим инстинкт за самоубийство.
Колко буден, колко витален е този инстинкт прозвуча и в думите на един от военачалниците на воюващите срещу пълчищата на ИД кюрдски отряди. В едно интервю, излъчено и по българската телевизия, генералът заяви дословно: „Помощта, която сме получили от САЩ, е на стойност, по-малка от стойността на един холивудски филм.” От което пък следва, че за американците, а аз бих казал и за всички западноевропейци, холивудските филми (или по-точно един-единствен холивудски филм) са по-важни и от човешките права на милионите обезправени жители на Близкия изток, и от хилядите невинни жертви, и от собствената им сигурност, доколкото ислямските фанатици настъпват все по-неумолимо и към земите на Оксидента. Аз съм пристрастен към класическото кино не по-малко, отколкото към класическата литература – смял съм се и съм плакал с безчет холивудски филми, които са органична част от културата ни, градивни елементи на цялата ни цивилизация. Ако трябва обаче да избирам, моят цивилизационен избор, изграден благодарение и на споменатите киношедьоври, ми повелява да се лиша от целия филмов ресурс на Холивуд, от филмовото изкуство изобщо, стига чрез това да спася от ножа на фанатизирания палач главата на едно-единствено дете. В един от романите си Достоевски уверява, че ако билетът за рая струва една детска сълза, той връща билета обратно. Струва ми се, че в рамките на християнската ни (ако иска тя да е християнска не само по име, а и по духовно съдържание) цивилизация това е единственият допустим избор, доколкото, отново според Достоевски („Идиот”), състраданието е най-висшият, ако не и единствен, закон на битието на цялото човечество. Последваме ли го, ще имаме моралната утеха да гледаме обезглавявания само по холивудските екрани – не и по документалните кадри…
От Димитър Бочев
