„Ако искаме да поддържаме обаче ниво на учените в България, да привличаме млади хора, които са с много по-прагматично и бих казал с комерсиализирано мислене, трябва просто да се инвестира в това звание”, е убеден председателят на Съюза на учените в България.
Интервю на Мария Любенова за в. „България”, Чикаго
- Проф. Дамянов, като председател на Съюза на учените в България, как бихте коментирали състоянието на науката у нас днес?
- Науката навлиза в 21-ви век. Може да се каже, че и в България прави опити да навлезе в 21-ви век. Преди всичко, доказано е едно, че науката остава длъжник на човечеството. Има редица проблеми в човешката история, в човешкото ежедневие, по които трябва да се намерят съвременни научни решения – било то в областта на опазване на околната среда, било то в областта на демографията, информационни и комуникационни технологии и отражение върху глобализацията – ето проблеми, предизвикани от науката, но на тях трябва да се търси и научно решение. Същевременно в световен мащаб доста средства се инвестират в науката. За да се заговори и в България за икономика на знанието, за общество на знанието – знание се придобива чрез образование, чрез наука. Ако държавата не инвестира достатъчно средства в тези две области, значи приказките за икономика и общество на знанието остават едно пожелание, една мечта за хората, особено за дейците на науката.
- Инвестира ли достатъчно държавата?
- Очевидно не, не и България, защото през последните години средствата, отделяни от брутния вътрешен продукт, не бележат възход. Те варират между 4,3% - 4,4% в двете области. Значи, очевидно, това нещо не е достатъчно. Дори съседна Румъния от миналата година ни даде сериозен сигнал за промяна на държавната политика в тази посока. В областта на науката и образованието трябва да се инвестират най-малко от два до три пъти повече средства, за да можем да кажем, че е осъзната необходимостта от научни изследвания, от продукта на научните изследвания и респективно реализацията им в производството. България все още няма добре възобновено производство, а от друга страна съм с впечатление, че и страните от Европейската общност не ни тласкат в тази посока, може би със сигнала, че у нас, като малка държава, няма нужда да инвестираме толкова много, а трябва да ползваме само продуктите на другите страни. Не съм съгласен с това нещо! Бих желал българските учени, българските университетски преподаватели да запазят водеща позиция така, както и сега достойно и добре стоят в Европа.
- Как виждате пътищата за решаването на тези проблеми? Все пак много се говори, че българските учени имат много високо ниво и предсказания сочат, че пак българин ще изобрети лекарство срещу рака и СПИН?
- Да, интересни хипотези за 21-ви век. Не бих се ангажирал чак с такива прогнози, само бих казал, че ще ми бъде много драго, бих се чувствал горд, ако пак се намеси име на българин, така, както при компютрите е името на Джон Атанасов. Гаранция за това няма, разбира се, защото такива успехи могат да се постигнат там, където се наливат много пари, т.е. българин може да има своя принос в това нещо, но вероятно то няма да стане в България при сегашното положение.
- Може ли учените да си помогнете сами по някакъв начин, било то с организацията на СБУ, било то с международни контакти с други подобни организации?
- Не сме спрели да действаме в тази посока. Съюзът на учените е един постоянен инициатор на идеи, на виждания. През 2004 г. предоставихме един Меморандум за развитието на науката и висшето образование в периода на предстояща европейска интеграция, сега сме подготвили ново издание на този Меморандум – силно променено, защото България вече е в Европа. Този Меморандум представлява според нас своеобразна стратегия за това какво и как трябва да се направи в България в тези две области и да се постигне желаното и препоръчано от ръководството на Европейската общност, за да се разработва общество и икономика на знанието както трябва.
- Има ли смисъл да си учен в България?
- Смисъл винаги има, но да си учен е призвание. Ако всички търсехме само смисъла, наука нямаше да има, защото при това скромно, меко казано заплащане, което има у нас в момента, това да поддържаш кариерата на учен наистина е повече повик на призвание, вътрешен огън, вътрешен сигнал. Ако искаме да поддържаме обаче ниво на учените в България, да привличаме млади хора, които са с много по-прагматично и бих казал с комерсиализирано мислене, трябва просто да се инвестира в това звание.
Б.р. Заглавието е на „Фрогнюз”
