На връх Каймакчалан почетоха героите български и гръцки генерали, депутати, пономци на славните българи.
„Намираме се на един връх, който и след сто години носи белезите на една чутовна война. Връх Каймакчалан разказва и днес за хората, които са поставяли идеала по-високо от живота си и ние сме тук, за да отдадем почит пред подвига на героите“. Това казва началникът на отбраната генерал Константин Попов, цитиран от Пресцентъра на МО.
По инициатива на генерал Попов за първи път от сто години се организира военен ритуал и заупокойна молитва в памет на загиналите на това историческо място по време на Първата световна война. След сигнала на тръбача от Националната гвардейска част всички присъстващи са запяли българския химн „Мила Родино”, което е своеобразен израз на тяхното преклонение пред бойната слава на Българската армия.
На най-високия връх на Нидже планина в Република Гърция, за да почетат паметта на загиналите български и сръбски войници, се изкачили още народните представители Желю Бойчев, Милен Михов, Христо Гаджев и Манол Генов, генерал-майор Димитър Илиев - заместник-командир на Корпуса за бързо развръщане на НАТО в Солун, бригаден генерал Явор Матеев- командир на 68-ма бригада „Специални сили, консулът ни в Солун Владимир Писанчев, директорът на дирекция „Социална политика” в МО Иво Антонов, подполковник от резерва Манол Тенчев – главен експерт в дирекцията, бизнесменът Койчо Русев, изследователят историк Румен Манов, група от Садово – потомци на героите от боевете преди сто години, военнослужещи от Специалните сили и Националната гвардейска част. Панихидата за успокоение на душите на загиналите отслужил архимандрит Атанасий от Българската православна църква.
От гръцка страна в ритуала са участвали бригаден генерал Прокопис Карадзедзос, командир на бригада „Флорина“ и генерал-лейтенант Стефанис Алкибиабис, командир на IV корпус – Солун, както и офицери и сержанти, които са отдали почит на българските герои.
На върха в памет на загиналите и участниците в сраженията са положени венци от името на министъра на отбраната Николай Ненчев, началника на отбраната генерал Константин Попов, Комисията по отбрана в 43-ото Народно събрание и други. Паметната плоча е поставена от военнослужещи от 68-ма бригада "Специални сили".
***
Ето какво пише в Otbrana.com по този повод военният историк полковник от резерва д-р Петър Ненков:
"След Шипка, връх Средногорец и Калиманци, върхът Каймакчалан остава завинаги записан със златни букви в бранната летопис на Третата българска държава , като еманация на българския дух и мъжество
На 9 септември 1915г. българската армия извършва обща мобилизация и на 1 октомври преминава държавната граница на Сърбия. Само за 40 дни тя разгромява сръбската армия, която до този момент успешно задържа настъплението от северозапад на австроунгарските войски. Притиснати от три страни, остатъците от сръбските войски, начело с крал Петър, министър председателя Никола Пашич и началника на Генералния щаб, генерал Путник, когото носят на носилка, се изтеглят през Албанските планини към Адриатическото крайбрежие. Там с френски параходи са превозени до остров Корфу. Наложеното от германското командване бездействие на нашите войски, дава възможност на съглашенското командване да организира своите войски при Солун и да привлече подкрепления.
На 18 август 1916г. 2-ра армия изтласква англо-френските части оттатък река Струма. 8 пехотна Тунджанска дивизия от 1-ва армия освобождава Лерин, Баница и Костур. Но с това настъпателните възможности на българската армия се изчерпват.
Съсредоточило превъзхождащи по численост сили, съглашенското командване решава да предприеме през есента на 1916г. настъпление срещу десния фланг на 1-ва армия в направление на Битоля.
На 12 септември 1916г. започва артилерийската подготовка на противника. Тя продължава 4 дни и е толкова ожесточена, че окопите и ходове за съобщения на защитниците са съвършенно сринати . Бойците остават на открито под убийствения огън на противника. Малочислената българска артилерия не е в състояние да окаже помощ на пехотата Срещу българските позиции настъпват 3 пехотни сръбски дивизия – Дунавска, Шумадийска и Тимошка.
Противникът насочва главния си удар срещу връх Каймакчалан, висок 2524м. Върхът е наричан „ свърталище на бури, виелици и вечно налитащи мъгли” .Върхът е скалист и гол, покрит само с алпийска трева и изложен на артилерийски обстрел. Той се отбранява от 5 дружини и 4 батареи от 11 пехотен Сливенски полк, изтощени вече от боевете. Срещу върха настъпва цяла сръбска дивизия с 50 тежки оръдия и много минохвъргачки. 46 дни продължават боевете за неговата защита . 46 дни върхът е забулен в барутни облаци, раздиран от огнените мълнии на експлозиите . Ден и нощ върху него се изсипва огън и метал. Пръста вече не личи под пласта от шрапнели . Каймакчалан кипи и дими като вулкан. По плещите му се стича черна лава от кипнала земя , камъни и кръв. Окопите са сринати , ходовете за съобщения са заличени, телените мрежи са разкъсани, закритията са съборени. Огнените урагани следват един след друг, застигат се, огласят простора с адски вой. И когато противникът решава, че на върха не е останал жив човек, тръгва самоуверено в атака. Барутната мъгла е непроницаема , но е и за защитниците на върха. Окопите преди миг пусти, изведнъж оживяват и посрещат врага с пушечен и картечен огън . Атакуващите вериги на сърбите се свличат в дълбоките долове. И така ден и нощ българските войници отбиват 60 атаки на противника, който ги надвишава десеторно по численост. Сърбите 60 пъти атакуват върха и 60 пъти са принудени да отстъпят в безпорядък пред българската твърдост и мъжество. Жертвите и за двете страни са огромни . Всеки ден отминава кървав и жесток. Броят на излезлите от строя български воини достига 8000 души, а върхът все още се вържи.Нощем няма почивка. Трябва да се поправят отбранителните съоръжения от разрушенията . Войнците са смъртно уморени .Лицата им са изпити от изтощение и почернели от барутния дим. Погледите им са мътни от безсъние и напрежение. Едва днес, седнали в меките си столове и топли стаи, можем да си представим ада, през който са минали тези смели синове на България .
И друг враг връхлита храбрите защитници на върха – студът. Страданията им се увеличават от рано падналите студове . Тежки облаци обвиват върха, залива го пороен дъжд, задухват пронизителни ветрове , които заледяват окопите, оръжието и хората. Окопите се пълнят с вода , затворите на пушките замръзват и не могат да стрелят, ръцете се вкочаняват и не могат да държат оръжието , но остава духът – онзи прочут български дух, който кара воините от 11 пехотен полк да забравят за смъртта и да се сражават като лъвове срещу превъзхождащия ги неприятел.
Седем противникови батареи засипват всеки ден върха с хиляди снаряди . Скалите се тресат от взривовете, откъртени камъни се търкалят по сипеите , барутният дим изобщо не се разсейва, адският грохот е нетърпим. Но върхът останал български!
След студа и артилерийската канонада, врагът бил повече от всякога, сигурен в успеха си . Неприятелските вериги отново се втурнали в атака. На върха замръзналите пушки замлъкнали , замлъкнали и тежките картечници. Но останали ръчните гранати и ножовете . С тях сливенци отблъскват и тази атака . Нашите сили се топят , докато противникът непрекъснато получава нови подкрепления . И се надига отново в атака . Този път сърбите проникват на позицията . Устремяват се към 4 батарея от 6 артилерийски полк , разположена на самия връх Каймакчалан. Тя неведнъж е водила успешен двубой със седемте противникови батареи и е подкрепяла с огън пехотата . Противникът наближава оръдията и още миг ще ги плени. Те стрелят с картеч . Командирът на батареята, капитан Стефан Сотиров е ранен, но не се оттегля от боя. Неприятелските войници се вмъкват между оръдията . Тогава измъчени и изнемощели пехотинците се втурват с вик ура към позицията на батареята . Те удрят с ножове и приклади, артилеристите стоварват върху каските на враговете банниците на оръдията и те ужасени от отчаяния отпор, отстъпват с бягство.
С всеки изминал ден защитата на Каймакчалан става все по-трудна .Противникът настъпва срещу левия фланг на позицията , отбранявана от 3 пехотна рота. Окопите на ротата се изпълнени с трупове на убити , с ранени на две, три и четири места . Ротата се топи бързо . Пада убит ротният командир , взводните командири и подофицерите в ротата . Накрая остават живи само 15 войника от ротата . Вече не личи от вражеския артилерийски огън къде са били окопите .15-те храбреци заемат позиция на канарите над позицията и от там с ръчни бомби отбиват поредната вражеска атака .
В центъра на позицията прозвучава тръба . Тя подава сигнал за атака . Четвърта батарея открива огън . Защитниците на Каймакчалан се вдигат в контраатака, за да си възвърнат предните окопи , които противникът е успял да овладее . Командирът на 11 пехотен Сливенски полк, полковник Никола Христов и командирът на бригадата, полковник Алекси Попов запасват паласки , вземат по една пушка и повеждат малцината останали живи срещу врага. Напред. На нож !- ечи команда . Командирът на 10 пехотна рота също подава команда : Напред. На нож!- и напуска окопа , но никой не го последва . Той се оглежда с помътнял поглед и разбира , че всичките му бойци са мъртви . Обръща се отново към окопа и командва: ” Мъртвите в атака ! - и тръгва към противника – сам , горд и величав, презрял смъртта .
Сливенци и другарите им от другите полкове, притекли им се на помощ се втурват напред. Блясват неприятелските ракети . С удар на нож българите си връщат окопите , които врагът е заел . Продължават към противниковите окопи , които са изкопани само на 150 крачки от нашите и нахлуват в тях. Борбата е кратка и жестока. Смелият командир на дружина, майор Куртев поваля трима сръбски войника, но също е тежко ранен в ръкопашната схватка . Преди да издъхне се обръща към своите бойци с думите : Удрете братя. За мен не се грижете. Пазете България!.
И отново трясък и грохот. Отново кръв залива Каймакчалан. Не остават никакви офицери и подофицери. Първият окоп е пълен с убити и нито един жив. Вторият окоп е пълен с убити и нито един жив. Живите търсят закрила от вражеския огън зад труповете на своите мъртви другари . Скрити зад тях, те отбиват с огън и ръчни гранати поредната атака на врага .Закривайки с гърдите си насочения към ротния му командир, вражески нож , загива единственият останал жив подофицер в полка Стефан Китайков- станал легендарен с изумителната си храброст в боевете.
На 30 септември 1916г. сърбите, които получили помощ, засилват огъня си до невъобразимост . Вече не се чуват отделни изстрели – всичко се слива в непрекъснат грохот. Цели групи войници от 11 пехотен полк внезапно полудяват, стават равнодушни към смъртта и не познават командирите си и своите другари . Българските батареи на Каймакчалан мълчат. Свършили са снарядите . Нови не може да се поднесат. Огънят на противника е подлудяващ, смъртоносен. Мълчат окопите . Там на вечна стража са останали само мъртвите герои . Тук- там из барутния дим като призраци се мяркат само отделни войници . Те държат в ръцете си пушки, но не стрелят, защото от неспирния ужасен трясък - някои от тях са оглушали , други са загубили разсъдъка си . Противникът навлиза плахо в позицията и също не стреля по тях. Оставя ги да се изтеглят . За пръв път от много дни на Каймакчалан е тихо. Върхът е паднал с чест и слава, на която биха могли да завидят и древните спартанци !.
След Шипка, връх Средногорец и Калиманци, върхът Каймакчалан остава завинаги записан със златни букви в бранната летопис на Третата българска държава , като еманация на българския дух и мъжество . Пред паметта на воините от 11-ти пехотен Сливенски полк можем само да свалим шапки и мълком да се поклоним . Поклон, дълбок поклон български лъвове! Спете спокойно своя вечен сън в незнайните си войнишки гробове, далеч от бащините стрехи и родната земя . Макар и написани за героизма на българите в друга война, петте стиха на дядо Вазов с пълна сила важат и за героите на Каймакчалан
“Българийо за тебе те умряха!
Една бе ти достойна зарад тях.
И те да теб достойно Майко бяха
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх!”
