Стандартите IFS и BRC поставят пред българските производители алтернативи и те могат да се възползват от тях. Търговските вериги трябва взаимно да ги признават - казва д-р Климент Петров, зам. управител на Муди Интернешънъл.
Интервю на Даниела Георгиева
- Г-н Петров, продуктовата сертификация все още не е разпространена у нас. Как се приемат тези нововъведения от търговците, преработвателите и производителите в България?
- Темата все още не е достатъчно популярна. Има два основни стандарта - IFS и BRC. Единият е френско-немски, другият е английски. Преди няколко години имаше подписано споразумение за взаимно признаване на сертификатите. Това беше направено с цел европейски доставчици и такива, работещи в Азия, но за различни търговски вериги за да избегнат двойните проверки. В България пионер в налагането на тези стандарти е „Метро”. От веригата обявиха още през 2007 г., че ще изискват от своите доставчици на хранителни продукти под собствена марка наличието на такъв продуктов сертификат.
Практически индустрията не е подготвена по ред причини. Първо, защото има сериозни конкретни изисквания, които трябва да бъдат изпълнени които изискват инвестиции като наличие на металодетектори, средства за обучение, анализи на риска и други. Тези стандарти стъпват върху основни неща, които са заложени в българския закон за храните и в ISO 22000 система за управление на безопасността на храните. Така че и единият, и другият стандарт стъпват върху наличие на система за управление на качеството, разработвана и действаща HACCP система.
И при двата стандарта, има изискване по отношение на обучение на персонала, оборудване и контрол на технологичните процеси, хигиенните помещения.
Друго препятствие пред нашите производители е цената. Те трябва да си направят много добри разчети дали могат да поддържат такъв сертификат, който важи една година и струва от 2000 до 5000 евро. Стандартът IFS е по-скъп, заради по-строгите правила за одобрение на одиторите. Всяка фирма трябва да прецени има ли интерес да инвестира тази сума, колко ще спечели от даден контрагент, изискващ наличието на такъв сертификат. В момента почти всички търговски вериги в България изчакват с въвеждането на тези сертификати,тъй като фирмите все още не са готови.
- Какви са привилегиите за хранителните вериги от това доставчиците им да имат тези сертификати? На този етап, след като изчакват, значи не са им необходими?
- Веригите изискват сертификати за продукти, които носят собствената им марка, Това са „Аrо” и „Clever” например. В очите на потребителя търговецът се асоциира като производител, тъй като той притежава търговската марка. Той е собственик на марка, но не произвежда дадения продукт. Ако сиренето, например е с друга марка, няма никакъв проблем да се продава в определена верига без да се изисква сертификат от производителя. Той си носи отговорността за качеството. Търговските вериги в цял свят да изискват от своите доставчици сертификация и това е дългогодишна световна практика.
- Къде се намираме ние спрямо нашите съседи по отношение на въвеждането на тези стандарти?
- Значително сме по-назад. В България не се води официална статистика. Съществува Интернет страница, в който всеки може да види основните сертифицирани фирми по основните стандарти ISO 9001. В този сайт няма информация за продуктова сертификация. Според мен в България има не повече от 7-8 сертифицирани фирми по BRC, а това е една серия от поне три стандарта, един от които засяга производителите на храни. Има също поне 3-4 фирми с такива сертификати и то масово са експортно ориентирани фирми и някои от техните клиенти им изискват този сертификат. При наличието на 15000 сертификати в света, тези три сертификати в България са много малко. За сравнение мога да посоча съвсем малката държава Малта, която има 7 сертифицирани фирми.
Разбира се тези новости тепърва ще се развиват у нас. Другото, което се случва на пазара в България е, че нашите производители чакат последния момент. Обявява се някакъв срок, а те не са готови до края. Това се случи и с прилагане на Закона за храните. Изискването за въвеждане на HACCP система беше публикувано през 2003 г., реално гратисният период изтече в края на 2006 г., а голяма част от фирмите започнаха да внедряват и разработват тази система в края на 2006 година.
HACCP системите и системите за управление сигурността на храните са задължително нормативно изискване. Тяхната сертфикация от трета страна не е задължителна, не се изисква наличието на международно акредитиран сертификат.
- Кой помага на производителите при въвеждането на тези системи?
Производителите имат няколко варианта. Единият е със собствени сили да ги разработят и внедрят. Другият вариант е те да се обърнат към консултант, който да провери какво е необходимо и да помогне с документи, инструкции и анализи.
Ако един производител работи в България, той по закон трябва да има внедрена HACCP система и добри производствени практики. Има контролни органи, които периодично проверяват до колко производителят изпълнява изискванията на закона. Ако той иска да работи с някоя верига, тогава те ще изискат от него сертификат - BRC или IFS и той трябва да разработи система, съобразена с IFS и BRC. Изпълнението изискванията на закона е да има HACCP система, но има и други специфични изисквания в двата стандарта, които ще трябва да се покрият. Тогава ще трябва да се обърне към сертификатор, да извърши проверка и да издаде необходимите сертификати. Процесът на сертификация също не е задължителен по закон. Механизмът е чисто пазарен. Повечето вериги към момента не изискват такъв сертификат, те упражняват повече гъвкавост, стъпвайки върху системи за управление на качеството по други стандарти, но за в бъдеще това очаква производителите на собствени марки.
Иван Савов, управител на Муди Интернешънъл връчва сертификат за преминат курс на обучение по акредитация, сертификация и оценка на съответствието. Компанията провежда публична програма сред представители от националните медии
за разясняване на международните стандарти и прилаганите положителни практики от бизнес организации и институции.
