Фюрер, Дуче, Баща на народите, Колосален Демиург, Вожд и Учител, Дядо, Тато, Нострадамус, Майка на нацията…тези прозвища и още много други от този порядък, вкл. и прякори, кой от кой по-находчив, през годините се свързват с различни, спорни и безспорни, политически лидери. Едни – от световен мащаб, независимо от сътворените от тях световни золуми, другите – нашенска направа, домашен калибър. Свързват се обаче по един или друг начин и с едно уж позабравено у нас явление, наречено „култ”. Да си припомним малко теория:
„Култ към личността“ възниква, когато даден индивид използва масмедиите, пропаганда или други методи, за да създаде идеализиран или героичен публичен образ, често чрез безвъпросно ласкателство и венцехваление. Култовете към личността обикновено са асоциирани с диктаторските режими.
Според социолога Макс Вебер култът към личността е паралелен на това, което той нарича „харизматична власт“.
А исторически това е израз, утвърдил се в епохата на Студената война, благодарение на Никита Хрушчов и неговия доклад пред КПСС от 25 февруари 1956 година. Във въпросния документ тогавашният съветски лидер разобличава Сталиновите престъпления спрямо народа и партията, като го обвинява главно в това, че се е самозабравил и приживе, със средствата на властта си, се е превърнал в идол за масите, концентрирайки всички обществени структури около собственото си его. Характерно е, че изразът „култ към личността на Сталин“ не се употребява, а само „култ към личността“. Ето какво казва Хрушчов дословно:
„Култът към личността придоби чудовищни размери главно поради факта, че Сталин всячески поощряваше възвеличаването на своята персона... Една от най-характерните прояви на самовъзхвала и отсъствие на елементарна скромност у Сталин бе неговата "Кратка биография", излязла през 1948 година. Тази книга е образец за обожествяването на човек, превръщането му в непогрешим мъдрец, най-велик вожд и несравним пълководец на всички времена и народи“.
„Великите водачи“ са феномен, свързан с тоталитарните режими. За тях са характерни неограничена политическа и военна власт, и усилена пропагандна дейност в тяхна полза. „Великите водачи“ се титлуват по най-различни начини, но винаги суперлативно и патерналистично: „Вожд и учител“ „Баща на народите“ „Баща на нацията“ и подобни. Освен Сталин, обект на подобно отношение са били диктатори като Хитлер, Ким Ир Сен, Йосип Броз Тито, Мао Дзедун. В нацистка Германия Хитлер е фюрер (нем. Führer), във фашистка Италия Мусолини е дуче (итал. Duce), във франкистка Испания Франко е каудильо (исп. Caudillo) - все думи за „водач“, „лидер“.
И така, ако Сталин е „Баща на народите”, а официалният титул на Мао Дзедун е Колосален Демиург, у нас по-известни са Георги Димитров като „Вожд и учител на българския народ”, Д. Благоев с благообразното прозвище Дядото, както и Тодор Живков с просторечното Тато. Последва доста дълга пауза, незапълнена даже от „Царя” за Сакскобургготски, защото той си беше и си е потомствен монарх, ако и да го игра премиер в република за известно време
В по-ново време обаче нещата се промениха. Вече втори мандат премиерът Бойко Борисов си е парекселанс идол на масите и му харесва да е такъв. Медиите също му правят вятър, а министрите му не смеят да кихнат без неговата благословия. Коалиционните му партньори впрочем също. В известен смисъл Борисов стана „Баща на нацията”, независимо че сам се беше провъзгласил за Нострадамус преди години ("Вече се сбъднаха всичките ми най-черни предсказания за държавата. Страхувам се да не ми излезе един прякор – Нострадамус"), докато критиците и опонентите му предпочитат да го назовават с фитоним, или другояче казано, с едно повече Хелоуинско прозвище. Злобари!
Накрая стигнахме и до „Майка на нацията” Цецка Цачева, досега по-известна като Класната. След като беше обявена номинацията й за президент, се започна ударно творчество! Първо завря фейсбук, след това се изказаха и политическите лидери, но не успяха да достигнат бисерите на народния гений в областта на вербалната номинация. Лидерката на ДБГ Меглена Кунева поде премиерската стилистика на Бойко Борисов и обяви, че ако Цецка Цачева е кандидат за "майка на нацията", значи кандидатът на РБ Трайчо Трайков е "син на нацията". А държавицата ни все повече заприличва на семейство Адамс, в което роднинските връзки стават все по-странни и вероятно опасно кръвосмесителни. Ние обаче сме свикнали на всичко, ще преживеем и това. Още повече, че само един мандат ни дели от президентстването на „Бащата на нацията”. Той го обеща в аванс, а казана дума – хвърлен камък!
Ана Иванова
