Осемнайсет, деветнайсет години изобщо не са възраст, в която някой трябва да бъде „изпитван" по такъв тържествен и съдбоносен начин. Тогава човек още не разбира живота, още не обича труда, вероятно е мечтателен мързеливец и съвсем не е подходящ обект за нравствено-духовен изпит.
Така Нобеловият лауреат Томас Ман застава срещу матурите в Германия още през 30-те години на миналия век. В навечерието на матурата по български език и литература есето му „Против зрелостния изпит” и днес е достатъчно актуално и подкрепено с факти, за да се появи поредната полемика „за – против” матурите. Въпреки приетия закон. Някои противници на Ман го обвиняват в омраза към училището. Но всъщност писателят е набеден само защото има по-различни възгледи относно образованието.
Против зрелостния изпит
Есе
Томас Ман
С радост и безусловно съгласие чувам за някаква инициатива, имаща за цел да се отмени зрелостният изпит. Аз не съм радикалист и ми е чужд безотговорно-щедрият жест на литературен спасител на човечеството. Но това неколкодневно изтезание, при което младите хора, използвайки медикаменти против сън, трябва да доказват себе си като подвижни енциклопедии, този изпит, който повечето от екзаминаторите не биха издържали, може да бъде защищаван в неговата нехуманност, фактическа вредност и безспорна излишност единствено при липса на симпатия към младежта. Пред онзи, който е преминал през деветте класа на гимназията, с признателно стискане на ръка трябва да бъдат открити дверите към висшето училище, а не да бъде поставяно още едно главоломно препятствие. Осемнайсет, деветнайсет години изобщо не са възраст, в която някой трябва да бъде „изпитван" по такъв тържествен и съдбоносен начин. Тогава човек още не разбира живота, още не обича труда, вероятно е мечтателен мързеливец и съвсем не е подходящ обект за нравствено-духовен изпит.
Самите професори се оплакват, че мисълта за изпита тегне като кошмар над учебния процес в последния клас, отнема му непринудеността, удоволствието, научната неизкушеност. Ясно е защо. Идеалистичната жизнерадост секва по най-неприятен начин, след като целеустремеността към изпита е повелята на деня. В последния клас на гимназията на първо време изобщо трябва да се сложи край на зубренето и следователно на изпитването и на неприятните проверки от всички страни; тогава наученото трябва да бъде прилагано с удоволствие, например при четенето на класиците, а начинът на преподаване да се доближи до този в университета, с други думи да се изразява преди всичко в лекции на учителите. В Саксония, както чувам, в осми и девети клас вече се занимават с философска пропедевтика. Това е добре и трябва да бъде възприето навсякъде. Жалбите обаче възвеличават онези, които са причина за тяхното огласяване. Хуманитарната гимназия, която и аз желая да бъде запазена, в момента, ако не се лъжа, е достигнала до етап, когато отново се сеща, че хуманизмът има нещо общо с хуманност, с благородна човечност, тоест с ведрост и доброжелателство и че преминаването през нейните класове не би трябвало да се разглежда единствено като духовен подготвителен курс за чиновническа кариера. От времето на моята младост и по-късно, когато в края на „Буденброкови" изразих горчива благодарност към новото германско средно училище, израсна едно поколение учители, което очевидно твърде малко прилича на онова, което познавах аз, поколение, което например с откритост подхожда към съвременното изкуство, не се плаши да го представя по сериозен и симпатичен начин в учебните занятия. Едно допитване и преброяване на гласовете сред това поколение педагози с много голяма вероятност ще се превърне в катастрофа за формата на зрелостния изпит.
