_9403.jpg)
„Камбаната“ носи изключителен емоционален и социален заряд и е поредното доказателство, че Недялко Славов е явление в съвременната българска литература. Само за няколко години той написа четири романа, които впечатлиха читателската общност и спечелиха авторитетни литературни награди.
Сред тях са - „Хр. Г. Данов“ - за романа „Фаустино“, „Пловдив“ - за романите „Портрет на поета като млад“ и „432 херца“, и „Хеликон“ - за романа „432 херца“.
Бившият затворник Вено се завръща в родното си село, преследван от спомена за голямата си любов. Но вместо в родното си село той слиза в ада. Опустошението е пълно... Попада в територия, където няма закон и право, човещина и състрадание. Останал е само див нагон за оцеляване. Убийства, изнасилвания, грабежи и мародерство, това е ежедневието на оцелелите там българи. Ден след ден този уж закоравял престъпник се превръща в закрилник на безпомощните си съселяни и защитник на Христовата вяра. На него поп Васил в предсмъртния си миг поръчва да пази камбаната (и вярата) от набезите на мематите. Така той приема кръста и върви към предизвестената си смърт. Но появи ли се Любовта, пътищата на съдбата се преначертават...
Отзиви
След „Калуня-каля“ романът на Недялко Славов „Камбаната“ е най-силният и въздействащ роман от последните няколко години. Книга, която те стъписва, отрезвява и събужда съпротивителните сили за съхраняване на българската идентичност и християнските ценности.
Стойо Вартоломеев
Мощното поетическо слово на Недялко Славов пресъздава в „Камбаната“ разказа на един убиец за страданията на човешката душа и за нейния път към добродетелността. Вярването, че камбаната притежава магическа и божествена сила, е в основата на този роман. В него магическа е силата на сетивността, а божествен е моралът, който той проповядва.
Младен Влашки
Възхитителна! Потресаваща! Изумителна! Много, много още епитети могат да се изредят за „Камбаната“ на Недялко Славов, но едва ли е нужно – читателят, който разтвори тази книга, сам ще продължи редицата. Честно казано, българската литература отдавна чакаше такова силно, така въздействащо произведение. Това е роман, който звънти – „Камбаната“ бие за всекиго от нас, бъдете сигурни. И дано имаме сетивата да я чуем, защото глухи ли сме – погубени сме...
Митко Новков
Недялко Славов
КАМБАНАТА
Откъс
***
Имах зловеща дарба. Открих я в затвора. Виждах пред-
стоящата смърт в хората. Появяваше се около тях като едно
зелено сияние. Колкото по-близко бе Тя, толкова по-ярко
бе сиянието. За първи път го видях в столовата – появи се
около главата на Зелката. Седяхме на масата, гледах го как
дъвче и изведнъж светлината се окръгли над темето му.
Стоях като втрещен. Зелката усети погледа ми – спря да
дъвче и изръмжа. Отклоних очи, но го стрелнах пак – вече
беше навел глава, ушите му подскачаха над паницата, а
аурата му светеше все по-ярко.
След час го заклаха на двора.
Вторият, бай Миле от Перник, сияеше така два дни. На
третия се обеси в килията.
Как се получаваше това – не зная. Тая светлина. Но
виждах и една друга, подобна на нея – бледото сияние на
бавната природна смърт. Смърт от старост, смърт от болест.
Бе мека и златиста тая светлина, избиваше струящо от своя
избраник. Понякога с месеци, понякога с години. Както при
отчето, който сега ме очакваше на двора.
Седеше пред стаята си, подложил лице на слънцето.
Примесени, двете светлини – слънчевата светлина и смърт-
ната му светлина – го правеха още по-восъчен.
Посочи ми столчето до него – бе извърнато към колене-
те му. Помислих за малките издайни следи след тръгналия
си човек – допреди малко тук бе седяла Султана.
Известно време мълчахме.
Край нас се боричкаха няколко мириса: грапавият – на
измития плочник, зеленият – на чемшира, белият – на ко-
зето мляко (преди час Султана бе минала с издоеното
мляко!). И като вдишах тоя мирис на мляко, сякаш я пови-
ках в мислите си – Султана излезе от къщата, като изтри-
ваше ръце в престилката.
Поп Васил повдигна крачола си и се почеса. Погледнах
крака му – от външната страна на глезена имаше белег.
„Като стигма“ – помислих си.
Срещнахме очи.
– Казах ти – усмихна се отчето, – първото стъпало долу
и последното горе, оправи ги тия стъпала...
Султана ми донесе ключа за звънарната – даде ми го, без
да се обясняваме, и взе другия ключ. После се върна в къ-
щата.
Отчето я изчака и каза:
– Та за камбаната, Вено... да те предупредя – голямо
мълчание насъбра, да знаеш. При първия удар ще гръмне
страховито.
Направи пауза и се втренчи в мен. Стана ми неудобно.
– Вено, да те питам, момче, как мислиш? Кой го докара
това зло? Тоя свят без Бог?
Погледнах го слисано. Не, не ме изпитваше – очите му
ме питаха.
– Кажи, Вено, кажи. Аз за себе си знам, ти ми кажи.
– Не знам, отче. Голям ти е въпросът, малък съм за него.
А той продължи, сякаш не ме бе чул:
– Кой ги доведе тия зверове? Кой ги хвърли срещу нас?
И защо... Нароиха се... По команда се нароиха... кой им даде
тая команда? Кучката ги ражда дузина, за да опази едно-
две... а те заплождат кучката нарочно, значи им трябват
кученцата й. А за какво им трябват? За да ги хвърлят срещу
нас, затова, не за да оцелява родът им. Насъскаха ги срещу
нас!
– Срещу кои нас, отче?
– Срещу нас, децата на кръста! Срещу нас ги хвърлиха!
Гневът накъса думите му.
– Тия, дето воюват със Създателя!... Те!... Само те... Ще
дойде време, чуй ми думите, и мъртвите ще се надигнат от
гроба!
От вълнение отецът се изправи. Заговори в трескав ре-
читатив:
– Защото е казано в Светото писание:
Иде час и дошъл е вече, когато мъртвите ще чуят гласа
на Сина Божи и като чуят, ще оживеят...
Гласът му се вдигна, очите му заискриха:
...Защото иде час, когато всички , които са в гробовете ,
ще чуят гласа на Сина Божи и ще излязат...
Закашля се. Въздухът му свърши, очите му угаснаха,
излезе от религиозния транс. Ръката му затърси опора.
– Вено, чуй ме! Живите не стигат, за да изгоним тия
антихристи! Затова Бог ще вдигне и мъртвите... Защото
първо ни пратиха комунистите, ония безверници атеисти,
дето лежат долу по очи в земята... с тях не успяха... сега
пращат тия зверове... Ония бяха безверници, но безверието
е и съмнение... Тия нямат нищо. Тия отричат човека... жи-
вота... Божия ред... всичко... съвкупляват мъжете с мъжете,
майките със синовете, бащите с дъщерите, вземат душите
и пускат телата да се множат и ходят по земята без дух.
Отецът млъкна. Дълго гледа ръцете си като чужди. Пос-
ле продължи:
– Ти мислил ли си, Вено, какво сме? За нас, човеците,
те питам? А, Вено, какво сме?
И впи в мене трескавите си, възпалени очи.
– Мълчиш. Но аз ще ти кажа – времеядо животно сме.
Да ме прости Господ – и пак взе да се кръсти, – времето
само за нас съществува. За да ни изпита, Бог ни сгоди с
времето, прекомерна тежест ни даде. Слаби сме за нея. И
защо го направи ли – защото сме негови деца, а времето – и
то е негово дете, тоест ние сме братя и сестри на времето,
от един баща идем. Човек е като копринената буба. Знаеш
гъсениците на тия буби – ядат черничевото листо и ронят
след себе си. Така и ние, хората, изяждаме времето и роним
тор след себе си. Но има едни избрани, дето ядат времето
и предат копринена нишка от него. Това са хората на духа.
Защото какво се казва в Светото писание, Вено?
...който сее за плътта си, от плътта ще пожъне тление,
а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот.
Султана излезе и застана помежду ни.
Трябваше да тръгвам.
– А знаеш ли какво става с човека на четиридесетия ден
в пръстта? – не спираше отецът. – Плътта се втечнява и
попива в земята. Духът сваля телесната си обвивка, както
костилката се освобождава от плода, и тогава земята се
нахвърля да мели костите ни, а душата се въззема към не-
бесния си дом!
Султана го повдигна под мишците. Прихвана го с една
ръка през кръста и го поведе към стаята.
Поп Васил се извърна. Гледаше като човек, който се
прощава с живота:
– Айде, момчето ми. И като я удариш, да знаеш – първия
път камбаната да бие за мен, за поп Васил. Айде, синко!
Факел
