Почнат ли да се пишат писма от трудови колективи на заводи, фабрики, асоциации, ТКЗС-та, творчески и професионални съюзи значи се задава трус над 9 бала. Животинките, обитаващи почвата, усещат заплахата и почват да копаят като луди надолу. Измамно паническо действие.
През 60-те години на м.в. е издадена книгата „Писма на трудещи се до Владимир Илич”. Цели 464 страници. Хиляди трогателни послания до вожда: обяснения в любов, клетви за вярност, но и клеймящи вътрешните врагове на революцията, „незрялата” интелиганция, врагът „с партиен билет”, провокаторите на национализацията, „съмнителните актьори”, пеещи италиански канцонети („...сякаш нямаме свои съветски песни за новия живот и победата на комунизма”).
Целта на тогавашната пропаганда е проста: да бъдат потупани по рамото трудещите се и лоялното селячество и да бъдат насочени в правилната партийна линия. Много от тези писма, телеграми и обръщения са подписвани от „малките” хора, обикновените трудещи се, верните синове и дъщери на партията, новите строители и пр. Авторите на въодушевените строфи сами наричали себе си „малки хора”. Защото им било внушено или пък сами са вярвали, че Ленин е „голям човек”, гений, извънземен, избран от съдбата, водач, вожд. Малчовците пък имали „привилегията” да подкрепят фанатично своето божество, да го обичат и защитават – ако трябва и с живота си – от критики и нападки. Дори очевидните глупости, сътворени от възпалените мозъци на величията са представяни като уникални, безценни, фундаментални и с епохално историческо значение.
Спомнете си потъналите в сълзи и възторг стадиони по време на речи на фюрера. Една дума на Сталин пък пращала хиляди на смърт с възгласа: „За Родину, за Сталину”.
Бащицата е над семейството, родното село и улица и дори свободата. Фидел Кастро държал речи по 6-7 часа пред екзалтирана тълпа. В тях повтарял стотици пъти, че кубинците са „най-свободните хора на планетата”. Свободни да изберат социализма и него, а не нещо или някой друг.
Повод да подхвана темата за „свободните малки хора”, които запушват с телата си амбразури, зад които се спотайват техните божества, е откритото писмо на Асоциацията на прокурорите. То е отговор на отвореното писмо на съдия Румяна Ченалова относно някои действия на главния прокурор Сотир Цацаров. Подчинените - по военизираната ерархия на държавното обвинение - не приемат критиките на Ченалова и са "категорично несъгласни с безпринципните и недостойни атаки към прокуратурата". Те отправят призив към медиите да дадат своята подкрепа на прокуратурата, защото "само с укрепване на общественото доверие към институциите можем да постигнем успехи в борбата с престъпността – било тя битова, организирана или корупционна". И продължават: "Внушенията, че прокурорите действат под команда и в защита на нечии лични или престъпни интереси, не кореспондират с хилядите случаи, когато прокуратурата се е намесвала решително и е защитавала обществения интерес и закона".
Някой се прави на ударен: има свестни прокурори, но има и страхливи, корумпирани и зависими. Толкова ли е трудно да се направи разграничение? Освен това не е ли мозъчно достъпно, че доверие се печели с работа и резултати, а не с медийна пропаганда? И какъв е смисълът да се обръщат към всички медии, като може да помолят Пеевски за едните, а другите и без това няма да се вслушат в апела им, защото е лицемерен.
Ще ви разкажа една история от времето на Андрей Януариевич Вишински в СССР. (Наричан често Ягуариевич.) Още през 1917 г., първата година на болшевистката революция, Вишински като служител в правоохранителните органи издава заповед за арест на „германския шпионин Владимир Улянов Ленин”. Невероятно, но факт. Цяла Москва била облепена с портрета на Ленин и текст, че се издирва за престъпления.
Дълго време след това Вишински се спотайва, за да не попадне в полезрението на вожда, знаейки какво го очаква. Спасява го Сталин. И го превръща в оръжието, което да извърши „прочистване” на страната и партията от вътрешни врагове и шпиони. „Чистачът” осъжда на смърт и изпраща в лагерите милиони. Такава е волята на комунистическия Зевс. Колко от тях са били врагове и колко „покрай сухото гори и суровото” – не е ясно и до днес. Страхът бил повсеместен. Въпреки това се намирали хора, които не приемали „моделът Вишински” безропотно. Такъв един бил Герман Михайлович Сегал – главен прокурор на транспорта. Той критикувал политизирането на държавното обвинение. Говорел за „диктатура на прокуратурата”, която застрашавала дори „диктатурата на пролетариата”. По повод негови изявления в партийния орган „Правда” били публикувани три „спонтанни” писма – от Организацията на прокурорите в Москва, военните прокурори и обвинителите, разследващи престъпления срещу държавата. Те заклеймили с целия възможен патос на онези години „провокатора” Сегал.
Прокурор Герман Сегал, който критикувал Вишински и Сталин и станал жертва на открити писма.
Светкавично по тези писма се самосезирала Военната прокуратура и колегията на Върховния съд на СССР (нещо като българския Висш съдебен съвет) и на 16 август „отрепката, промъкнала се в нашите редици” била арестувана. Съдът се произнесъл на 25 ноември 1937 г.: смърт чрез разстрел. Гърмежите отекват часове след произнасянето. Разстреляни са и неговите заместници – прокурорите Сергей Миронов и Аркадий Липкин. Справедливостта възтържествувала. Писмата изиграли своята „прогресивна” роля.
Историята не завършва тук. На 25 февруари 1956 г. Военната колегия на Върховния съд на СССР реабилитира избитите като кучета прокурори. Забележете: по предложение на същия Вишински от 1954 г. – месец преди самият той да умре отровен с кафе в централата на ООН в Ню Йорк. Съдът постановил, че „отсъства престъпление”.
Половината състав на съда бил същият, издал смъртните присъди преди 18 години. По команда, от страх или по съвест са решавали тези човеци? Престъпници или центуриони на закона са били? Та Сегал, Липкин и Миронов просто не били съгласни с действията на Вишински и Сталин и се опитвали да спасят несправедливо осъдени на смърт и затвор. Губейки своя живот в подземията на „Лубянка”. А можеха да си траят, да се снишат и да пишат писма срещу свои колеги...
Ако нещо може да онагледи понятието цинизъм - то този случай е наистина подходящ.
Каква е връзката на тази история с България през 2016 г.? Както се казва: всички прилики с действителни лица и събития са случайни. Случайни...
Дали Ченалова казва истината? Ами да се направи проверка, но независима и ще стане ясно.
Георги Марков пише в един от своите „задочни репортажи” – „За малката и голямата правда”: „Изглежда, че идеологическата пропагандна машина на тоталитарния комунизъм работи в повтарящи се неизменни кръгове, които напомнят свиренето на развалена грамофонна плоча. Еднообразно повтаряне на едни и същи идеи, на едни и същи похвати, на едни и същи трикове. Никакво развитие, никакво търсене, никакво отклонение от уморено предъвквани и преживени догми. Колко странно и същевременно тревожно е, че мислене, което не е напреднало нито сантиметър в каквато и да е посока, продължава да се нарича прогресивно и да настоява, че има място в модерен, бързо развиващ се свят. Човек има чувството, че партийните идеолози и пропагандисти не са в състояние да измислят нищо ново и цялата им дейност е да се ровят в миналото и да го преписват, да измъкват от историческия боклук стари негодни оръжия и да ги ползуват отново просто защото няма какво друго да държат в ръцете си”.
Единственото, което ми идва наум след тези думи на писателя е, дали ще чакаме 18 години, за да чуем как същите прокурори реабилитират хората с лична позиция, които днес клеймят и преследват. Само защото отказват да коленичат пред божествата и дори откриват несъвършенства в тях.
По-добре в подземията на „Лубянка”...
Борис Петков
