Чета... ” В понеделник сутринта Радан Кънев се обърна към Борисов с „Бай х.й“ от ефира на Нова тв и буквално взриви социалните мрежи. Очаквано срещата на Борисов с партньорите му във властта започнала именно с коментар на думите на лидера на ДСБ. „Зеленогорски, къв е тоя Радан бе, бай х.й ще ми вика!“, обърнал се премиерът към съпредседателя на парламентарната група на Реформаторския блок. Не дочакал отговора му, Борисов продължил с думите: „20 пъти ми е висял като сопол на дувара Банкя!…“
----
Майко мила, какъв език, какъв изискан и изтънчен "стил"... Каква "поезия", каква радост от живота и от хубавата, сочна дума, употребена на място... Французите често използват термините "ешанж" и "афексион". Единият значи общуване, говорене между хората, това, казват франсетата, е в основата на живота. Другият термин значи обич, привързаност, нежност... Това пък, пак казват франсетата, на които ние умираме да се подиграваме, било "солта" на живота... Абе, мани ги тия, бе! По си е друго по нашенски - дум,бум... О, какво ли няма в този своеобразен и на високо ниво нашенски разговор - и "ешанж", и "афексион". И само на какво ниво, ум да ти зайде!
Единият му вика "бай х...", другият му отвръща - "...висеше ми като сопол"...
Единият е шеф на демократите, другият пък е шеф на ...държавата...
Ега ти държавата!
Ама хубав народ има в нея, ей, хубав, че и ценител на ораторското умение, я виж как се смее от сърце...
Изтръпвам.
И ми идва да вия...
Цял живот гонех химери, цял живот гледах и запетайка да не пропусна и на хвърчаща бележка до приятел... И какво - сега почти не виждам... А за постовете и паричките да не говорим...
А колко било просто - "бай х..." и "сопол"... И следват аплодисменти, следват назначения на най-високо държавно ниво...
Рецептата в България... Най-сполучливата и ефикасна рецепта за издигане по стълбицата и за успешна кариера ..
Да, това тук е България!
Но изведнъж пак изтръпвам.
И пред очите ми изплува лицето на татко.Нали знаете, в тежки моменти близките слизат от небето да ни дадат глътка кураж на нас, все още живите, за да си доизвървим остатъка от отредения ни земен път.
Да, слиза татко. И се сещам, за първи път за това се сещам, че той, сиракът, роденият не на жълтите павета, а в далечна и бедна Странджа, живелият цял живот в суров недоимък, от заплата на заплата, все в "стискане" и борба за насъщния, нито един път, да, нито един път не изпсува или нагруби с лют цинизъм другия, било близък, било непознат.
Нито веднъж...
Защото той, Петко Димов Райков от Малко Търново, миньорът, който никога не бе ял чужд хляб на аванта, без да си е платил, който не бе откраднал и карфица, с вродения си усет за порядъчност бе проумял, може би още с първото си проплакване на бял свят, че подобен начин на общуване, на отношение на човек към човека, не е нормален, не е красив, че той е обида преди всичко за този, който го използва...
Колко са ни нужни тези наши, български бащи днес. И завинаги, нали?
И колко, и защо сме се толкова отдалечили от тях?
Да, на светлинни години. На светлинни...
Димо Райков
