Муамар Кадафи бе убит точно преди пет години в района на родния си град Сирт. Полковникът е починал от смъртоносни огнестрелни рани в главата и стомаха.
Роден е на 7 юни 1942 г. в района на град Сирт и е де факто ръководител на Либия от 1 септември 1969 година до кончината си през 2011. Председател на Революционното командване на Либия (1969—1977), Премиер-министър и министър на отбраната на Либия (1970—1972), Генерален секретар на Общия Народен Конгрес (1977—1979). След това се отказва от официалните постове в държавата и се титулува като „Лидер на Революцията“ в официалните изявления на правителството. Като част от управленческата си програма, през 1970-те Кадафи национализира всички частни предприятия, включително селскостопанските площи, петролната индустрия и банките, и позволява развитието само на малък семеен бизнес.
По време на управлението си в рамките на няколко десетилетия, той издига своите възгледи за идеалното развитие на социализъм в държавите от Третия свят, формулирайки „трета световна теория“ и нова система на държавно управление, наречена „джамахирия“. В годините, неосредствено след като взема властта, образът му на бунтовник и военен, лявата му политика срещу запада и срещу колониализмa и разпределението на богатствата му дават прякора „арабски Че Гевара“. Предявявайки претенции да бъде наследник на египетския лидер Гамал Абдел Насър като ръководител на панарабисткото и арабското социалистическо движение, Кадафи се опитва неведнъж, безуспешно, да обедини Либия с други арабски страни, като Египет, Судан, Сирия и Ирак, с цел формиране на Федерация на арабските републики в периода между 1972 и 1977 година. Кадафи се позиционира и като наследник на Йосип Броз Тито и Джавахарлал Неру в Движението на необвързаните страни, и става лидер на тази организация на страните от Третия свят, отхвърлящи както американския капитализъм, така и съветския комунизъм.
С годините Кадафи неколкократно променя своята геополитическа ориентация. В началото неговият режим съхранява близостта с Франция, но впоследствие застава на страната на Съюза на Съветските Социалистически Републики (СССР). Кадафи последователно се обръща към панарабизма, антикомунизма, просъветската политика, панислямизма, войнствения интервенционизъм и панафриканския пацифизъм, превръщайки се в архитект на Африканския съюз. През 1980-те години е обект на няколко опита за преврат от страна на Съединените щати. През 1979 година той изпраща около 3000 войници в помощ на правителството на Иди Амин в Уганда по време на Угандийско-танзанийската война. В края на 70-те и началото на 80-те години, Кадафи ръководи и военна намеса в Чад, опитвайки се да наложи контрол върху богатата на уранови находища ивица Аузу и да свали чадския диктатор Хисен Хабре. През 1990-те и началото на 2000 г., изоставяйки спонсорството на тероризъм в други страни и програмите си за оръжия за масово поразяване, Кадафи постига реабилитация от западните сили, като страната му от „престъпна държава“ става пълноправен член на т. нар. международна общност, в резултат на което Либия е посетена от водещи политически лица от САЩ, Великобритания, Франция, Италия и Германия.
Поради своите разнообразни политически възгледи и управление, Кадафи бива възприеман както като революционен лидер и идеалист, така и като непредсказуем и страховит деспот. С почти 42 години във властта, Кадафи е най-дълго управлявалият арабски ръководител, и сред най-дълго управлявалите ръководители в историята, които не са монарси. На 27 юни 2011 г. Международния наказателен съд издава заповед за арест на Муамар Кадафи за престъпления срещу човечеството. Заповед за арестуване е издадена и за неговия син Саиф ал-Ислам и ръководителя на либийското разузнаване Абдула ал-Сенуси. След избухването на гражданската война се заклева да остане в Либия и да се бие до последно. Муамар Кадафи загива след едномесечни сражения за родния си град Сирт на 20 октомври 2011 г.
