Възможни ли са водачи на нацията и разпознаваме ли ги днес? Тъй като демокрацията като механизъм е животно слабо разпознато по нашите балкански ширини, ние обикновено си представяме успешният политик като Крали Марко откърмен от митологията ни - богатир със солидна фитнес подготовка, но с осъвременен софтуер.
Демек знае наука, социология, дипломация, урбанизация, философ, но пък и практик, особен експерт в икономиката и финансите - и най-накрая мачист, ама да уважава и жените… И тоя кралимарковец като вземе една (юридическа, па и МВР-ейска) сабя, с няколко удара ще разсече всички гордиеви възли на лаоконовите змии, които са увили изтощеното тяло на Българийката.
Юнакът обаче, дето 9 планини дига, го няма на хоризонта. И не защото няма всестранно надарени - и скулптурно, и умствено човеци из джунглата българска, а защото времето безвъзвратно им е минало. Както е минало времето на пирамидалните общества - монархията и тоталитаризма. Демокрацията разчита на механизмите. Изборът (когато съществува устойчив механизъм и за отзоваване и подмяна) при ясно регламентирани правила, може и да сбърка за правилния човек. Веднъж, че даже и дваж. Но рано или късно, опитвайки в практиката, човекът налучква качествения експерт. Да, бавно е. Да, изборът често изглежда като безнадеждна караница, но винаги с времето намира сполучливото решение. Защото днес проблемите в едно общество се решават със знания, които далеч надхвърлят възможността един човек да владее в дълбочина всичко. И да размахва сабята във всички страни, режейки главите на ламята - защото знаем, на отрязаното място изникват 2 глави.
Но новата ситуация ако не иска един единствен Крали Марко, изисква много крали маркчета - и децентрализация при строг контрол на отговорностите. Демек да ги надробим в толкова области, че проблемите да могат да се обхванат и решават на място, на своя територия (която познаваш) и с висока квалификация. Но я ми кажете докъде стигна децентрализацията на местната власт? Децентрализацията, която от една страна не се регулира ненужно за всяка практическа инициатива по места (щото винаги ако успехът е икономически, някой от центъра трябва да си получи лептата, за да поотпусне ножицата на предписанията и наредбите). Но от друга и озаптява местните дерибеи, които без гражданското общество да им диша във врата, се превръщат в онбашии, за които законът е дупка в морето.
И нека се върна отново към въпроса с водачите. Те не са на полето - политическо, икономическо или в силовите институции. Те са създателите на устойчивите морални норми. Това е оня свещеник, който събираше безпризорните деца около Нови хан, за да ги нахрани и облече, да им разкаже надеждата си, за да поемат по пътя на своето човешко призвание и благородство. Това е спортистът, който спечели медал на олимпиадата, въпреки че федерацията не му отпусна и лев за подготовка по времето, когато нейните босове се разхождаха по световните паралели и меридиани, за да похарчат едни държавни пари. Това са и онези млади момчета и момичета, които бяха на Запад да учат, но се върнаха и основаха IT фирми у нас и влязоха в 100-те най-богати европейски фирми, залагайки собствените си жилища за старт. Това бяха и миньорите, които преодоляха страха от по-силния - и се затвориха в галериите, за да извоюват заплатите си за 3 месеца назад, докато някой се опитваше да им затвори отдушниците и да ги уплаши със смърт. Защото там, в ръцете на частната фирма -, задлъжнял, с гладни деца и в оскъдица, много лесно се чупи гръбнака на човешкото достойнство и мутрата превръща хората край себе си в планктон за поглъщане. Водачи на нацията са и издателите на книги - такива като Божана Апостолова, които влагайки десетки хиляди да произведат български автори и литература, всеки момент вървят по въжето над бездната на фалита, защото с колко читатели ще върнеш вложеното в 500 или 1000 тираж? И оная постоянна тревога във времето: колко ли от моите автори ще оцелеят след 20, 50 години?
Крикор Азарян, Христо Бойчев, Теди Москов, Маргарита Младенова, Лилия Абаджиева, Диана Добрева - режисьорите и актьорите в театрите, които не се удавиха в комерсиалното, а постоянно биеха камбаните на изобличението и справедливостта, на големите фикции във времето, с които опазват човешката ни храброст, изобретателност и съпротива.
Водачи на своя народ са и тези асистенти, доценти и професори, научните работници от БАН, които за 500 лева заплата разработват технологии, дишат химикали, пишат статии и книги, водят дебати на международни конференции и омагьосват студентите си с любов към каузата, която не се измерва с придобити коли, къщи, вили и почивки в Кайманските острови. Водачи на своя народ са и журналисти, писатели (не много на брой), които разследват, притесняват мутренската аристокрация, политиците си - и макар нерядко изхвърляни на улицата, не съучастват в общата лъжа на привидното патьомкинско разхождане на силните на деня край нарисуваните фасади.
Водачи на своя народ нерядко са и ония кметове на малките селища, които изобретяват идеи за препитание на оцелелите си съграждани, събирайки ги край себе си, довели инвеститори, обединили съселяните си за общо дело - я да изкопаят канализация, я път, я да построят храм на общата вяра.
Духовни водачи са учителите - не всички, защото с 500-600 лв. заплата създават душите и моженето на децата ни, макар често да изглеждат неглиже и по не най-представителния начин. Бих споменал и лекарите в линейките, въпреки гангрената за други, които търгуват с човешкия живот, анастезирани с безскрупулност и цинизъм. Бих споменал музиканти, изобретатели и още много често безименни професионалисти, които осъзнават или не - как животът като велик архитект ги сглобява като малки тухлички, за да оформи големите арки на светлината и надеждата, които оформят физиономията на нашето време. Неговите гримаси, усмивки и викове. Често, изгубени в неговите лабиринти, ние виждаме само Минотавъра или Горгоните, които ще ни вкаменят от ужас. Но ако малко се отдалечим от себе си, от територията, всекидневната си работа, от принудата на всяко сурово като корен денонощие, ще видим силуета на удивителна, смайваща, изплуваща като сутрин сграда, в която даже не сме и сънували че съществуваме. Трябва да се види отвън.
Завиждам на Боб Дилън за великолепното му умение да се откъсва от мнението на околните, независимо дали по пътя го гони славата, възхищението на неговите почитатели или е сам, насред виковете: “предател”, маниак, изоставен от всички. И до ден днешен е недокоснат от манипулациите на славата, не е беден, но е недокоснат и от парите, защото те са само средство да пее своята песен и предупреждение. И досега нобеловият комитет не е влязъл във връзка с него да го попита - ще присъства ли на церемонията за собствената си награда. Така виждам образът и на нашите духовни водачи - бедни или богати, религиозни или атеисти, мургави или “чисти” българи, хора, които хвърлят мостове на обич и единение между хората. Не сеят популистка омраза между сини и червени, бежанци и нашенци, между етноси, между поколения. Те умеят да виждат светлото дори у своя противник и да мотивират всички, които населяваме това парче земя към това, да извършим нещо заедно. Нещо голямо, устойчиво и здраво. Нещо в нашето сега. Защото и миналото, и бъдещето са еднакво празни платна, върху които рисуваме нашите фантазии. И дали те ще са големи, красиви и ще грее слънце от тях, или ще са мрачните лабиринти на ужаса, които водят към Минотавъра - зависи от нас. България на корените, на родословните дървета си отиде. Идва оная - от мешавицата около Орлов мост и многоезичното стъргало по Витошка, където рядко ще чуеш българска реч. Ако не създадем машина, която да приобщава чужди етноси с културна традиция, виталност и привлекателност - страната ни е обречена. Няма да върнем никога демографския взрив на следвоенните времена, защото светът вече е друг, технологиите - други, други очакванията на хората за хоризонтите на живота. Но вътре - в неговият гръбнак, ако са етиката, моралът, правилата на закона - негови поданици ще станат и четирите краища на света.
Не вярвам, че сред днешните политици има истински водачи повече от пръстите ми на едната ръка. И не винаги ги разпознаваме, въпреки голямото избиране. Защото голямото сатанизиране полива с катран и способните. Не винаги ги различавам и аз. Но имам един компас, който ме крепи във вярната посока сред тази лудница. Това са именно тези почти безименни мъже и жени, които сред книги, рудници, деца, наука, бизнес, свещеническа кауза и оскъдица, запазват своята воля да съчувстват и обичат, своята жажда за справедливост и неучастие в лъжата и насилието, в изкушението да унижиш слабия и да го смачкаш, радвайки се на своята безнаказаност.
Вярвам, че заедно с тези хора ще принудим и политическия елит да изсветлее. Не веднага, но ще ги притиснем. Времето и паметта рано или късно наказват всекиго. И днес има апостоли, както казваше Иван Цанев - преоблечени във въглищарски дрехи. Които да ни напомнят: времето е в нас и ние сме във времето. А то води по два пътя - възвисява или наказва. Изборът е във всеки от нас. Насаме със себе си.
Светлозар Копаранов
