Управляващите лидерски партии проявяват склонност да се сриват и загиват дори без социални сътресения. Още преди да станат известни окончателните резултати от първия тур на последните избори за президент, за всички българи се очерта ясна картина – радостна за едни, съкрушаваща за други. Това е обаче демокрацията.
Бойко Борисов устиска няколко месеца името на кандидата от ГЕРБ да не излезе на светло, като не го каза на никого, зер българите си падаме малко предатели. А нашият премиер може да решава този въпрос еднолично, защото сме премиерска република с привкус за авторитарност.
При оповестяване името на Цецка Цачева като кандидат за президент лявата част на спектъра на гласоподавателите доволно потриха ръце – „Сега или никога!”, десните пък се спогледаха стъписано, но примирено си казаха „Дано бат Бойко знае какво прави”. Не, не е знаел.
Имаше разни версии защо премиерът номинира Цецка Цачева – от вица, че всички споменавани като потенциални кандидати му били необходими в управленския екип и само Цецка можел да прежали та чак до смелото допускане, че търсел повод за предсрочни парламентарни избори. Това обаче са хипотези, истината е, че Бойко Борисов иска „вся власть ГЕРБу” и не иска да дели властта с никой друг политически субект в страната. Просто не му е управленчески комфортно, а той държи на този дребен лукс.
Вторият трудно оспорим извод от изборите е, че ГЕРБ наистина изпитва жесток кадрови дефицит, щом допря до Цецка Цачева – почтен човек, но без чар и харизма. А стигането до това дередже си имаше своите предпоставки и те опират до личността и личностните особености на Бойко Борисов.
Сегашният български премиер е само бледо копие в подражаването на Тодор Живков – един истински Макиавели и неподражаем майстор на интригите. И тъй като това твърдение иска доказателства, а не голи фрази, се налага едно връщане в историята ни през последния половин век.
За по-младото поколение може би е необходимо припомнянето, че Тодор Живков в продължение на 35 г. (от 1954 до 1989 г.) беше лидер на управляващата Българска комунистическа партия (БКП) и заемаше централни ръководни длъжности - председател на Министерския съвет (1962-1971) и председател на Държавния съвет (1971-17 ноември 1989).
През това време Тодор Живков с ловки и достатъчно подли интриги успя да се справи с всички свои съратници, които видимо (и застрашително) се извисяваха над останалата безличната маса от партийни и административни апаратчици.
Няма да броим Трайчо Костов - жертва на съветското гестапо, а и звездата на Тодор Живков изгря едва след като местните комунисти изтласкаха от политическата арена дошлите от Съветския съюз политемигранти.
Един от първите гилотинирани беше Митко Григоров: Политзатворник, завършил история в Софийския университет, лично протежиран от Живков в партийната кариера до втори човек в партийната йерархия. Главата му хвръкна, защото през 1966 г. направи опит да установи преки връзки със съветското ръководство зад гърба на Живков.
След пет години го последва Лъчезар Аврамов: Като войник в Червената армия е хвърлен с парашут над България през септември 1941 г., заловен и осъден на смърт. Инженер по образование. От 1966 г. е заместник на Т. Живков като министър-председател. През април 1971 г. изпада в немилост по неизвестни причини и отстранен от всички партийни и правителствени постове. След 10 г. частично реабилитиран.
Костадин Гяуров (брат на оперния певец Николай Гяуров) е сред малкото оцелели от Родопския партизански отряд „Антон Иванов”. Участва във войната против Германия. Получава образование в СССР. Прави кариера и до 1974 г. е член на Държавния съвет и на Политбюро на ЦК на БКП. Без обяснения е снет от длъжностите и за 16 г. е заточен като посланик в Монголия, Гана, Того, Кот д’Ивоар, Либерия и Буркина Фасо. Греховете му пред Тодор Живков останаха неизвестни.
По време следва политическата гибел на Борис Велчев, Герой на Социалистическия труд и носител на три златни ордена „Георги Димитров”. Завършил консулство и дипломация в Свободния университет. За нелегална партийна дейност през 1941 г. е осъден на смърт чрез обесване, отказал да подпише молба за помилване. От 1962 г. до 1977 г. е вторият по ранг ръководител в партийната йерархия на БКП. Тодор Живков прави няколко опита да се освободи от Борис Велчев, тъй като воден от параноя вижда в него най-сериозния си конкурент за положението си на генерален секретар на БКП. Набеден е за мними грехове и Живков му предлага сделка: ако се признае за виновен и се разкае, ще стане председател на Народното събрание. Велчев отказва. Сред неговото сваляне, Живков без задръжки проявява вождистките си амбиции.
Идва ред на Александър Лилов през 1983 г. Завършил българска филология и защитил дисертация в Москва в областта на естетиката. Още на 25 г. прави силно впечатление на Живков с ерудицията си и прави бърза кариера. Става секретар на ЦК на БКП по идеологическите въпроси, член на Политбюро на ЦК на БКП и на Държавния съвет. Изразява несъгласие с
Станко Тодоров е политикът с най-дълъг стаж като български премиер (1971-1981 г.), председател на Народното събрание. Свален е от длъжност заради съпругата си журналистка Соня Бакиш, която взема участие в Комитета за защита на Русе. В края на проваленото тоталитарно управление на Тодор Живков българите се изказваха положително само за Станко Тодоров и за военния министър ген. Добри Джуров.
Последен в предлагания списък е Чудомир Александров. Завършил Минно инженерство в Ленинград. През 1984 г. става заместник-премиер и секретар на ЦК на БКП. През 1988 г. е освободен от висшите си и държавни постове.
И седмината изброени политици и държавници бяха продукт на една различна от днешната политическа и икономическа система. Тя ги формира, защото бяха необходими за нейното функциониране. Системата обаче нямаше демократични механизми да се защити от грубо вмешателство на лидера при нейното функциониране.
Връщането в сравнително обозримото минало изглежда дотолкова архаично, че е почти забравено и от съвременниците – така кардинално се промени днешната действителността. И все пак какво свързва днешната политическа практика с времето на Живков?
Да си припомним откъде Бойко Борисов набра кадри като се почне от най-високото партийно равнище и се премине през регионалните структури, за да се стигне до първичните единици в низините.
На 3 декември дясно центристката и консервативна ПП ГЕРБ ще отбележи своята 10 годишнина. Тя набра лидерския си състав от бивши членове на други партии, не вредили се на трапезата или изпаднали от политическата каруца. Преди тях НДСВ свари да привлече последните позапазени личности, така останаха политически маргинали и комплексари с незадоволени амбиции, с апетит за власт и нейното осребряване. Кадровият потенциал на Бойко Борисов беше толкова беден, че можеше да се нарече мизерен. Останалото го свърши Цветан Цветанов, за когото казват, че ако беше броил бюлетините в ООН, Ирина Бокова щеше да бъде избрана за генерален секретар.
Общото при Живков и Борисов е авторитарният стил на ръководство, при който никой не може да се изявява по-високо от лидера, в противен случай се задейства „прокрустово ложе”, но откъм главите.
Голямата разлика от тоталитарното време и сега е, че някога имаше личности с голям потенциал, обединени от общото си антифашистко минало и еднаква цел за бъдещето – тя беше неосъществима, но те не го знаеха. След като сега Борисов е принуден да търпи Радан Кънев и компания, няма как да скалпира обкръжението си – това е голямата разлика от тоталитарното време.
Не след много време остава да се прояви разликата, че ГЕРБ няма сериозна идеология, а без нея управляващите лидерски партии проявяват склонност да се сриват и загиват дори без социални сътресения, също като НДСВ. Единствената вътрешна спойка е участие във властта и келепира от нея, още повече, че името на ПП ГЕРБ е регистрирано просто като една дума и изобщо не е абревиатура, означаваща „Граждани за европейско развитие на България”.
Ганчо КАМЕНАРСКИ
