Най-трайният и най-характерен белег на едно деспотично общество е мнителността. Мнителност може да съществува и съществува във всички междучовешки отношения – от интимните през професионалните до обществено-политическите. В деспотични условия обаче мнителността става доминираща – толкова по-доминираща, колкото по-деспотичен е режимът, който я подхранва.
В тоталитарните системи пък мнителността прераства в истинско чудовище. Тя е всеобща, повсеместна, тотална. И още едно свойство й е присъщо: както рибата на Плутарх се вмирисва откъм главата, така и мнителността е най-отявлена по най-високите етажи на държавната власт. Така стигаме до двата вектора, които обуславят размера на мнителност във всяко безправно общество: степента на недемократичност – от една страна и номенклатурността на средата – от друга.
Най-масова е мнителността в условията на комунистическия тоталитаризъм и най-патологична е тя по неговите партийни и държавни върхове. В очите на партията всеки безпартиен беше потенциален класов враг – безпартийността автоматично те правеше чужд и враждебен на Партията ръководителка. Но и вътрешният враг, врагът с партиен билет, беше не по-малко опасен и презиран. В разцвета на сталинизма разцъфтява съответно и взаимната подозрителност. В мемоарите си „Хора, години, живот” Иля Еренбург разказва как и той, и хиляди партийни функционери, безпартийни и интелектуалци са заспивали всяка вечер със заредено пътно куфарче до главата и в очакване всеки миг на нощта кучетата на Берия да позвънят на вратата, да ги арестуват и да ги подберат по етапите към многобройните острови и островчета на Архипелаг ГУЛ-аг. От които много не се завръщат обратно.
Можем само да си представим що за живот е това, а така са живели в продължение на десетилетия милиони съветски граждани. По върховете на партийната йерархия тази мнителност не само че не изчезва, а нараства неимоверно. Докъде може да стигне нейната маниакалност, илюстрира и биографията на Вожда и учителя на цялото прогресивно човечество.
Мнителността придружава Сталин в целия му политически път – тя не го напуска и в предсмъртните му вълнения. Когато през 1952 г. цял лекарски консулт на Кремълската болница начело с проф. Владимир Никитич Виноградов изследва обстойно болния Сталин и стига до извода, че единственият начин да си върне здравето, е почивката, генералисимусът се оплаква на дясната си ръка: „Виждаш ли, Берия – искат да ме отстранят!” След което се саморазправя с небивала жестокост с искрено загрижените за здравето му специалисти, включително и с Виноградов. (Дело врачей, врачи-вредители, врачи-убийцы.)
Преди това в инсценирани наказателни процеси Сталин ликвидира един по един почти всички ръководни болшевики от старата гвардия и съратници на Ленин – от Бухарин до Троцки, от Каменев до Зиновиев.
Авторът на документалния филм „Обикновен фашизъм”, разчувствал милиони зрители по целия свят, Михаил Ром разказва за един млад ординарец, който прислужвал на Вожда. Непрекъснато страхувайки се от атентатори, Сталин живее в спартанските условия на тотална самоизолираност – младежът бил единственият, допускан в покоите на Вожда. Ординарецът бил така всеотдаен, така искрено и изцяло посветен в служба на идола си, че заделя от оскъдните си лични пари, за да си купи специални меки чехли.
Войникът просто решил, че, колкото и да се старае, все пак тропа с ботушите си и безпокои Вожда. Но не стъпките на войнишките ботуши – настъпилата впоследствие тишина обезпокоила и изплашила Сталин. Като забелязал промяната, той решил, че войникът е безшумен, защото му готви убийството – иска да го издебне, докато спи, и се страхува да не бъдат дочути стъпките му. Веднага след това Сталин и Берия се разпореждат бедният войник да бъде арестуван и разстрелян за готвено покушение. Така и става.
Потеглила от кремълските върхове, мнителността тръгва надолу по вертикалата, за да стигне и до редовите граждани. В многотомните си мемоари „Архипелаг ГУЛ-аг” Солженицин разказва за един лагерист, получил дългогодишна присъда за антисъветска агитация и пропаганда. Най-странното в случая е обстоятелството, че става дума за глухоням руснак, който при това бил и неграмотен. Всеки нормален човек ще си зададе нормалния въпрос как, по какъв начин един глухоням неграмотник ще върши каквато и да е агитация и пропаганда. Оказва се, че в съветски условия може. Човекът бил дърводелец в някакво затънтено сибирско село. Извикали го да ремонтира дюшемето на кметството. За целта целият кабинет на кмета бил опразнен. Останал само един огромен чугунен бюст на Ленин, който бил толкова тежък, че не могли да го помръднат.
Влиза дърводелецът в кметството и се преоблича в работен костюм. Тъй като всичко е изнесено, няма дори закачалка, на която да закачи дрехите си. Тогава човекът вижда самотния бюст на Ленин в ъгъла на помещението и, без много да му мисли, замята дрехите си върху него. Някой го зърнал, случаят се разчул, арестували го и му лепнали десетина години с най-тежкото обвинение: антисъветска агитация и пропаганда. Звучи от абсурдно по-абсурдно, най-потресаващото е обаче, че абсурдът е достоверен. По същата патологична логика 12 години излежава в лагера и една чистачка от Чувашия, само защото изпуснала и счупила гипсов бюст на Сталин.
Мнителността и шпиономанията на родна земя не достигат подобни чудовищни размери – макар и съветски възпитаници и сталинисти от кръв и плът, след Втората световна война нашите комунистически лидери нямаха физическото време да развият като своите кремълски братя репресивната си система до такова небивало съвършенство. Пък и, след като се саморазправи собственоръчно с най-добрите си лекари, идолът им ги напусна без време на път към ада. След ожесточени, но кратки вътрешнопартийни боричкания, завършили с убийството на Берия, властта грабна Хрушчов, който съвсем не бе демократ, но посмекчи кое-що от кумова срама терора – поне в неговите крайности. Първопричината на безправието – еднопартийното господство – остана обаче непокътната. Така че много от изтребителните сибирски концлагери бяха съхранени, открити бяха дори и нови – за новите нужди на реалния социализъм. Не по-малко наказателни и изтребителни бяха и лагерите на родна земя.
Заедно с това ширещата се мнителност закономерно доведе до ширещо се доносничество, което бе по-масово и от партийнополитическите учебни години и с времето се превърна в истински фолклор.
Всеобщата мнителност закономерно поражда всеобщ страх, страх на всеки от всеки, страх на нископоставените от високопоставените, но страх и на високопоставените от нископоставените. „По необходимост трябва да се бои много онзи, от когото се боят много” – пише в „За гнева” Сенека. И тъй като, четем в „Тускулански беседи”, не можеш да обичаш нито онзи, от когото се боиш, нито онзи, който се бои от теб, господството на страха погубва най-животворното чувство, най-творческото, най-съзидателното начало – любовта. Страхуващият се човек не е свободен човек – той е роб на страха си. Тъкмо това целеше режимът – да ни превърне във вкаменени от страх неспособни на гражданска съпротива фигуранти. На тази ни скованост се градеше могъществото на едноличната партийна власт. Могъщество, измамно като любовта народна към самозвани вождове и учители, която декларирахме в пустословията си по митинги и колективни чувства. И като не по-малко декларативната и пустословна любов на вождовете и учителите към нас измамна. Декларации, които ни оставиха без граждански глас. Превръщайки ни от връх и корона на Творението в пустословие…
От Димитър Бочев
Bulgariaanalityca
