България е в състояние на необявена гражданска война. Парламентът е с 6% одобрение и над 80 неодобрение. Прокуратурата е със 7% одобрение и над 88 на сто неодобрение. Доверието в МВР се е сринало до мизерните 5-6 процента. На изборите за президент гласоподавателите заявиха, че искат тотална промяна. Въпрос на време е, кога ще я наложат и покакъв начин.
Когато противостоянието между институциите и обществото достигнат такива точки, това е война. Пропастта между очакванията на хората и (без)действията на институциите е във фаза на корекция - с всякакви средства. Тази пропаст не може да се запълни с обещания, имитация на реформи, популизъм, скрити репресии и медийни манипулации.
Вместо да загърбят поне за миг алчността си за власт и пари, политиците продължават да се подиграват с българите. Те се чувстват господари на положението и с ека ръка се кълнат, че уважават гласа на народа, даден на референдума. Но по най-циничен начин отложиха приемането му за по-нататък. Да ни бяха напсували, щеше да е по-честно. А те ни плюха в лицето. И се заеха с разтакаването на процедурата за служебно правителство. Не за друго, а за да имат време да заметат следите от престъпленията през последните години. И да награбят още, докато са във властта. Това правят и ви баламосват с бежанци, някакви 160 млн лв, „осигурени лично от Б.Б.”, коледни надбавки и прочие глупости.
С мълчанието си българинът стимулира тяхната наглост и безпардонност. Не си пада по революции, мързи го, особено по празници като коледните и новогодишните. Лежи препил до кълката на жена си, която отдавна не е само негова, и излива закани с дебита на Ниагарския водопад. Голям юнак, голям войвода, а всъщност неудачник, който не е в състояние да се грижи за семейството си, да защитава правата си, да воюва за справедливост. Примитивен човечец, спаружен от несгоди, натикан на кучето в гъза от политическата върхушка. Стои в кучия гъз и мечтае светлото бъдеще да му падне от дървото като круша...
Случи се обаче нещо знаменателно. Съдиите от Софийски районен съд излязоха на протест. Когато магистрати излазят на улицата, значи нещо със закона много се е сговнясало. И е точно така. Те заявяват съвсем цивилизовано: Висшият съдебен съвет повече не може да представлява магистратурата! Под прозорците на ВСС обаче страстите се разгорещиха и се чуха реплики с метални нотки. Цацаров, иди си в мир! Сотир Методиев Пеевски осигури тази година доверие в прокуратурата 7%, догодина - нула! Каквото Пеевски и Борисов намислят, Цацаров го реализира. На въоръжена борба срещу диктатурата на прокуратурата!
Протестиращите скандираха час и половина, но Цацаров или другите от ВСС останаха в крепостта на институцията, която срина съдената система до унизително ниво.
А главният прокурор се превърна в главен герой и мишена на скандиранията, по простата причина, че отдавна е възприеман като част от триумвирата, който коли и беси в държавата - Пеевски, Борисов и той. Преки доказателства, разбира се няма, но няма и как да има. Само че записите от "Яневагейт", както и онези от разговорите в къщата на Борисов в Банкя - показват, че и косвените такива се радват на обществен успех. Освен това не сме забравили, че Пеевски, Цацаров и Цветан Цветанов си хортуваха сладко, когато Цацаров бе харесан за главен прощкурор от вождовете на ГЕРБ в МВР. Говори се за десетки, дори стотици телефонни разговори между Цацаров и Пеевски. Косвени, косвени, но се трупат и ще доведат до каествени изменения, ако перефразираме Маркс. Така се стига до онзи критичен момент, наричан от мнозина революционна ситуация.
Революция!
Ако не можете поне веднъж да се защитите, по-добре лягайте в гроба. Съветът е на поета Чосър. Ботев допълва: „…законът е напечатан само за робовете и ние имаме пълно право да кажем заедно с Прудона, че сяко едно правителство е заговор, съзаклятие против свободата на човечеството”.
Революция - сега, веднага. Писна ни от лъжи и несправедливости. От измами, грабежи и беззакония. От лицемерни управления, обогатили приказно участниците в тях. Само тях.
Вдигат се съдиите. Бях на протеста и ги видях: страхотни млади хора! Интелигентни, с кипнала кръв. Нямаше ги поетите – класическите носители на революционния патос - но тях отдавна ги купиха за някакви дрънкулки. Нямаше ги социолозите, политолозите и антрополозите - да видят кой надига глас и как бушуват емоциите за хпромени. Ще коментират както и досега - според който плаща музиката. Медиите уж са там, но отбелязват случващото се според указанията на издателя и властта.
Да, няма барикади, но ще се появят. Всички няма да са на тях, но не е и нужно. Трябва първо поне част от населението да вдене, че магистрати се вдигат, когато наистина всичко свързано със закона е погазено. Ситуацията е известна като "край на държавата".
Манталитетът български ни държи от години в лайната. Бавно се разпалва искрата на недоволството, още по-бавно узряват сърцата ни за бунт. Все чакаме Бенковски да се появи отнякъде и да ни подкара с револвер в ръка към окопите като овце. Такава е скапаната традиция по тези земи. Чак когато ножа опре в кокал, тогава се почваме да пищим. А освен кръв, за да напоим земята, друго не ни остана, прозрял е отдавна Караджата...
Всички няма да излязат. По-добре тези, дето ахкат по турските сериали и предаванията за олигофрени, кротко да си пърдят пред телевизора и да търкат талони от лотариите... Може да им се усмихне щастието. Ако не се случи, ще си я карат както досега - в състояние на анестезия.
Тръбим, че искаме промяна. Бардове каканижат верни, но скучни изречения с тон, който може да приспи акула в акция. Няма размах, няма огън и жупел, няма спиращи дъха думи. Ако тези, които се представят за алтернатива на статуквото, не тръгнат от град на град, от село на село, от врата на врата - всичко ще остане затворено в телевизора.
Има хора за моргата и хора на свободата. Тези, които превзеха институциите и ги превърнаха в печатници за пари и репресии, няма да си тръгнат доброволно. Те превърнаха държавата във ферма за трупове. Затова хората на свободата трябва да се вдигнат. Време е.
Огнян Стефанов
П.П. Моите муниции са думите и изреченията. С тях воювам. Сблъсъкът с институциите и властта ми носи много рани - на семейството ми също. Това мога, това правя. Мисля си че всеки - там, където е и колкото му стигат силите - може да разбие поне една тухла от крепостта на статуквото. И тя ще рухне. Никога не е устоявала на обществения напор, защото е убежище на злото. Трябва само да си повярваме.
