Писателят също е доносчик. Системата създаде несигурност в човешките отношения. Приятелството като форма на назначение. Дотолкова сме партизирани, че не можем да забележим и собствената си човещина, казва за Frognews.bg Хр. Стоянов.
На 3 юни в столичната книжарница „Пингвините” от 18 ч. бившият министър на МВР Емануил Йорданов ще представи най-новата книга на Христо Стоянов „АЗ, ДОНОСЧИКЪТ”. Авторът е бил в един лит-кръжок с екс-полицай №1 и смята да го върне към литературата.
- В „Аз, доносчикът” описвам една друга история – казвам друга, защото, по принцип, сме свикнали да гледаме на доносчиците като на нещо много черно, без нито един, до този момент, да погледне от другия ъгъл, т. е. от човешката страна – че системата, която по един или друг начин те прави доносчик е много по-страшна, отколкото самия доносчик. Защото самият доносчик е също жертва, както и тези срещу които е донасял.
Ние сме така партизирани, не политизирани, а партизирани, че не можем да забележим човещината около себе си. Даже дотолкова сме партизирани, че не можем да забележим и собствената си човещина. Аз мисля, че във всеки, даже и в най-бездарния български писател, а те са 99 процента такива, съществува и нещо човешко, но като че ли точно това не могат да забележат. Да седнеш да пишеш литература, да правиш музика или да рисуваш, ако не тръгнеш от човещината, просто е безсмислено да тръгнеш.
- Темата за доносниците, както пише на задната корица на твоята книга, вече близо 20 години е на челно място в медиите. Тя беше актуална след падането на тоталитаризма. Какво я прави актуална и днес и не е ли това просто едно нездраво любопитство?
- Дори не е любопитство. Цялата история е, че страшно много комплексирани хора се емнаха да говорят за доносниците. Хора, на които никога не им е обръщано много внимание. Аз съм асобютно убеден, че тези, които най-много говорят срещу доносчиците, ако бяха изпаднали в ситуацията, в която да бъдат вербувани, щяха да бъдат първите доносници. И това е страшното, защото говорят хора, които не са били вербувани. Хора, които са били безинтересни дори за Държавна сигурност, защото – аз и в книгата разглеждам този въпрос – всъщност доносчикът сам по себе си ли е доносчик, в случая в моята книга, или е трябвало да бъде в някаква среда, за да бъде експлоатиран като такъв, защото става въпрос точно за експлоатация на това, което той знае и което прави. Нещата опират до среда. Явно тези хора, които сега крещят, са се движили в достатъчно безинтересна среда и затова не са били потърсени. Когато средата ти е интересна, някой задължително се опитва да проникне в нея. Когато тя е достатъчно атрактивна за партията, за правителството и т. н. А в момента, за съжаление, аз повдигам и един друг въпрос, който като че ли убягва. Ние продължаваме да говорим за доносниците, но всъщност трябва задължително да си зададем въпроса защо продължаваме да говорим? И единственото обяснение е, че държавата създава условия, правови условия, за експлоатация на доносниците в момента! Ако ние – включително и аз – по-рано бях повдигнал този въпрос, но не бях наясно с много неща, не бях попаднал на тази история, която описвам в книгата, но ако ние всички бяхме повдигнали въпроса за условията, които създава държавата за експлоатация на доносниците, може отдавна въпросът щеше да бъде забравен. Всъщност самият доносник не е толкова атрактивен и не буди такъв интерес, /освен ако не е трагична история като в книгата, от чисто човешка гледна точка/ ако е поставен в среда, в която не може да упражнява своите знания за някого или за нещо. Но понеже държавата създаде условия за експлоатация на този тип знания, /ако това въобще са знания, разбира се/ доносчиците ще бъдат атрактивни в околната среда, докато не умре и последния. Системата създаде несигурност в човешките отношения. Аз вече си задавам и въпроси от рода на „Моите приятели дали не са ми били назначени за приятели?”, защото в един момент ние се разпиляхме, доста хора, които са ми били приятели, сега ме гледат с друго око, дали не са гузни, дали на някого не му е било казано „Виж, върви и стани задължително приятел с Христо Стоянов, защото там има нещо. Той може да говори по „Свободна Европа”, може да говори някъде другаде и така нататък... „ Ето всички тези неща, т. е. приятелството като форма на назначение, на някой да му плащат, за да ти бъде приятел, представи си в трудовата книжка пише: “Приятел на Христо Стоянов, толкова години, месеци, дни и часове е работил като приятел – това се смята за първа категория труд” – малко смешно да го изкараме, но е възможно така и да е било!
- Темата за доносничеството и досиетата у нас досега има своите пикове в предизборна обстановка. Впрочем досиета са се пишели и след Десети ноември – до към 91-ва година...
- Сега пак ще дойдат. Да. Сега пак ще ги извадят. Пак ще ги извадят, разбира се. Да! Ти виждаш, че Ахмед Доган започна да сменя имената! Извинявай, нали в медиите излезе неговото слово преди изборната кампания, че предстои нова, жестока смяна на имената.
- Не само темата за досиетата, но и темата за “възродителния процес” има подобен “юбилей”. Какво е твоето отноение тогава и сега?
- Аз съм го писал в “До СТРАСтБУРГ И НАЗАД” и “ГЛУТНИЦА ЗА ЕДИНАЦИ” и тогава аз отидох при Джагаров и му казвам: “Сега как се казваш?” “Георги” – ми отговори той. “Не! Не! Фамилията как е?””Джагаров.” Викам “Джага е турска дума, значи трион. Ти ще си смениш ли името?” Много тежко му стана на бай Георги, ние тогава, между другото, цяла нощ по време на възродителния процес пиехме. Цяла нощ пихме в бар “Астория” и аз отидох от там на крана в Кремиковци, там работех тогава и бай Осман не ми говори. Бай Осман вика “Ми аз как да ти говоря, като аз вече съм Орлин и не мога да простя на българите за това!” На мен не ми пречи кой какво име носи, но всеки трябва да се припознае като българин, като български гражданин. Както в братските Съединени щати си американец от африкански произход или от китайски произход, така и тук си бълтарин от какъвто щеш там произход. От тук нататък вече е без значение.
- Да се върнем към темата за доносничеството – ако по време на социалистическия режим то намираше почва в системата, която се боеше от инакомислещите и трябваше да знае кои са те, то в едно демократично общество има ли почва за подобно доносничество и ако има кого обслужва то?
- Стояне, ето ти сега разговаряш с мен. Това нещо ти ще го напишеш, т. е. ти ще донесеш пред хората, че Христо Стоянов е говорил еди-какво си. Много от жълтите вестници изпълняват ролята точно на доносниците, т. е. еди-кой си е спал с еди-кого си и под юргана са си говорили еди-какво си. Всъщност това не е ли донос? Кога медиите, съжалявам – аз също съм медиен работник, кога изнарахме човешкото? Ние не изкарваме човешкото! Ние изкарваме всъщност това, което доносниците са правили. Ние сме родени за доносници! Като медийни работници ние всъщност непрекъснато донасяме, без да се интересуваме понякога от човешките измерения. Колко семейства са разбили доносчиците и колко са разбили медиите в момента? В книгата засягам и този въпрос – за медиите, за тяхното място, защото изведнъж те изпадат в ролята на доброволни доносници, което е по-страшно. Ние сме вързани. Ние правим компромиси с това, кой ни плаща – защото и това го има в медийното пространство, няма какво да си кривим душата – има го, зависими сме! Няма абсолютно независима медия! Така че в този смисъл това нещо продължава, но в по-рафиниран вид, т. е. легализиране на нещата. Писателят също е форма на доносчик. Да, аз в момента донасям за еди-каква си идея, за еди-каква си представа, за еди-какъв си случай в публичното пространство. Зависи за какво се използва това. Мене не са ме накарали да ставам медиен работник, защото мама е болна примерно, лека й пръст и могат да ме използват. Това е форма на лъжа. Ето ти идваш при мен без да си си показал диктофона, говорим, а той е в джоба ти и ме записваш.
- Но аз ти казвам: „Христо ще те запиша за... „
- Ти – да, защото си Стоян, но Драган или някой друг от жълтите медии не го казва – напротив – и го използва.
Записа и донесе за Frognews Стоян Колев
