В тихия следобед преди Рождество, както си вървях по улицата, изведнъж пред мен кацна бял гълъб. За едното му краче се бе заплела малка найлонова торбичка, която се издуваше като истински парашут при всеки опит на гълъба да отлети. Зърнах и две улични кучета да тичат подире му. Уплашената птица прелетя десетина метра и пак падна на паважа.
Напъдих кучетата и се втекох да я освободя от нелепата примка, но гълъбът възприе жеста ми като агресия и пак се опита да потърси път към небето.
Накрая съвсем грохна и падна на паважа, но все пак успя да припълзи и да се скрие под спрял на близо минибус. Двете улични превъзходни веднага се втурнаха натам. След миг едното се появи с увисналия между зъбите му гълъб.
Край!, си рекох, умъртвиха го, но въпреки това, кой знае защо погнах с викове гладните псета. И, о, чудо! – умрелият гълъб ненадейно хвръкна, прелетя над близкия дувар и изчезна с парашута си в съседния двор, далеч от изненаданите помияри.
Прибрах се вкъщи странно угнетен. Когато бъркаме в окото на природата, казва Радичков, бъркаме в своето. В чие око бръкнах – в това на Естествения ход на живота, който не знае що е съчувствие? Или помогнах на една душа, изпаднала в беда, за сметка на други две, родени в изначална бедност?
Какво ми прошепна Господ между Гладните кучета и Глупавия гълъб? Сякаш ме попита – знам ли къде се намираме днес – в края на Безсилието? Или в Края на насилието?
Честно казано, не знам. Но зная, че продължавам да си мисля – дали оттатък, в отвъдния двор, където гълъбът се спаси, не го е докопала някоя котка…
Румен Леонидов - Факел
